Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 26

– Пруският крал е избрал най-благоприятния момент – изкоментира Льо Норман дьо Турнем, когато станаха от местата си след представлението.

Двамата с Луиз Поасон гостуваха в ложата на братята Пари. На сцената Желиот тъкмо бе свалил от лицето си бялата маска на Дардан и се кланяше под бурните овации на публиката.

– Моментът наистина е благоприятен – подкрепи го Пари дьо Монмартел. – финансите на Австрия са в плачевно състояние, армията е разбита. – Обърна се към Луиз и я дари с мека усмивка. – Как сте днес, скъпа моя? Изглеждате красива както винаги.

Мадам Поасон се усмихна зарадвано, макар да знаеше, че придворният банкер лъже. От известно време се чувстваше неразположена и ѝ личеше колко е слаба и немощна. Тя се наведе и потърси с поглед Жан и Абел, заели места на първи балкон. Двамата продължаваха да ръкопляскат въодушевено.

Жан, облечена в прекрасна рокля с цвят на шампанско, се обърна към брат си със святкащи очи.

– Желиот е велик!

Абел кимна.

– Има божествен глас.

Двамата поздравиха няколко познати. В близката ложа мадам Дьо Тенсен и мадам Жофрен разговаряха приглушено.

Жан поздрави учтиво, но сдържано. Не бе забравила обидните думи, които двете изрекоха по неин адрес, макар оттогава да бяха минали четири години. Те останаха в паметта ѝ като мъничък бодил, който не се вижда, но през цялото време се усеща. Върху произхода ѝ тежеше петно и тя не бе в състояние да го изчисти.

Междувременно баща ѝ се бе завърнал във Франция, ала положението не се подобряваше. Той живееше отделно от семейството си, а Луиз и двете деца продължаваха да обитават двореца на Шарл льо Норман дьо Турнем.

Странно беше да го види отново след толкова много години. Откак се помнеше, тя усещаше липсата му и копнееше той да се върне при тях и пак да заживеят както преди. Ала когато застана пред децата си, той се оказа чужд човек. Беше отсъствал почти десет години и Жан не можа да го познае. С времето образът му се беше размил в съзнанието ѝ.

Тя не знаеше какво да му каже. Усмихна се плахо и го целуна по бузата. Той я заключи в силните си ръце и я притисна до гърдите си.

– Колко хубава си станала, моя малка Ренет!

"Ренет, моя малка кралице" – така я наричаше в детските ѝ години, а тя бе забравила.

Очите му се напълниха със сълзи и Жан се почувства зле, защото искаше и тя да изпитва радост от новата им среща. Вместо това обаче умът ѝ отчиташе всички разлики между баща ѝ и мосю Льо Норман дьо Турнем, Франсоа Поасон носеше жакет от просто кафяво платно, косите му не бяха напудрени, а по едрите му червени ръце се виждаха резки и мазоли.

– След още няколко срещи ще бъде отново както някога – опита се да я утеши майка ѝ, докато тримата се прибираха вкъщи с каретата. Очевидно бе разбрала какво става в сърцето на момичето.

Жан кимна безмълвно. Двамата с Абел посещаваха баща си редовно и се стараеха да изградят връзка с него. Разказваха му за уроците си, за книгите, които четяха, за театъра и операта, но той явно не се интересуваше от тези неща.