Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 118

– Маркизо. Ако можеха да ви видят, боговете щяха да побледнеят от завист.

– Много ви благодаря, мосю Волтер – засмя се Жан. – А на вас със сигурност щяха да завидят за блестящия дух. Разкажете ми, моля, как напредва операта ви.

Ришельо, който като пръв камерхер отговаряше за забавленията в Двора, бе поръчал на поета да напише опера в чест на победата край Фонтеноа и Жан се радваше, че това стана благодарение и на нейното влияние. Самият Рамо композира музиката към "Храмът на славата". Премиерата щеше да се състои само след няколко дни във "Версай".

Лицето на поета изрази сериозна тревога.

– Както вероятно знаете, мадам, някои хора много държат да внасят промени до последния момент...

Жан го погледна с известно учудване – обикновено Волтер беше непоколебимо уверен в собствените си способности, но днес в гласа му звучеше съмнение. Тя усети какво става с него – затрудняваше се да намери точния баланс между създаването на забавна опера и да отговори на своите изисквания като поет и философ. Да, имаше сложна задача, но Волтер беше честолюбив и знаеше, че ще осъществи желанието си да стане член на френската академия само ако си завоюва положение в Двора. Поетът от години се стремеше да бъде приет в Академията, но Църквата упорито се противопоставяше. Най-яростният му противник беше монсиньор Бойе. Макар и кралски историограф, смятаха Волтер за еретик и опасен свободомислещ. С написването на операта той се надяваше най-сетне да спечели краля и двора на своя страна.

– Сигурна съм, че Негово Величество ще хареса операта ви – опита се да го успокои Жан и подаде ръката си на камериерката, за да завърже с тафтяна панделка дантеления маншет на бухналия ръкав.

– Това ще ме направи най-щастливия от всички поети. Позволете да отбележа, че сдържаността на нашия велик владетел рядко ми позволява да разбера какво му харесва и какво не – отговори тихо Волтер.

Жан се усмихна с разбиране. Поетът намекваше за по-скоро хладните отношения между него и краля.

– Бъдете уверен, мосю Волтер, че кралят ви цени високо. Иначе нямаше да ви направи свой историограф и нямаше да се съгласи именно вие да напишете новата опера.

Всъщност Волтер е прав, помисли си с въздишка Жан. Докато двамата бяха в "Шоази", кралят отстъпи пред молбата ѝ и покани Волтер, Кребийон и Дюкло, но се държа на разстояние. Проведе само един дълъг разговор с Волтер и той беше посветен на пътуването му в Англия и на публикацията му за философията на Нютон. След тази среща Жан осъзна, че Луи е твърде много крал, за да харесва свободомислещите поети, които се осмеляват да критикуват Църквата, морала и държавата.

– А как е възхитителната мадам Дю Шатле? – смени темата тя.

– О, радва се на добро здраве. Изпраща ви най-топлите си поздрави.

Емили дю Шатле беше спътницата на Волтер. Необикновена жена, известна със страстната си жизненост и с интелектуалните си интереси. Освен с литература, тя се занимаваше още с математика и физика и лично провеждаше научни опити. Маркизата беше омъжена, но двамата с Волтер бяха двойка вече почти 14 години и от време на време живееха заедно със съпруга ѝ, маркиз Дю Шатле, в двореца "Сире" в Шампан.