Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 119

– Моля, поздравете я сърдечно от мен – заръча Жан.

Волтер галантно наклони глава.

– За мен ще е удоволствие, маркизо.

Той се сбогува скоро, защото влязоха нови посетители, очакващи да поговорят с маркизата.

*

Изпълнението на "Храмът на славата" мина с умерен успех. Жан изпита искрено съчувствие към Волтер. След представлението поетът напразно очакваше похвална дума от краля. За съжаление той сам си беше виновен. Луи беше твърде интелигентен, за да не забележи скритите морални поучения, вплетени в репликите на героите.

– Операта на мосю Волтер не ви хареса, нали? – попита Жан, когато двамата с краля останаха сами.

– О, хареса ми. Увертюрата на Рамо е великолепна – усмихна се кралят.

Жан кимна с усмивка.

– Да, Рамо е прекрасен композитор. Бъдете снизходителен към мосю Волтер – помоли меко тя. – Не му се сърдете, че се е опитал да смеси операта с философията.

– Според мен това не беше философия, а директно преподаден урок – отвърна сухо кралят.

– Това му е в природата – обясни тихо Жан.

– Какъвто и да е, той няма право да ме поучава, мадам. Това е нечувана дързост – изръмжа раздразнено Луи.

Лицето му се затвори. Изведнъж стана отново крал. Този път промяната настъпи бързо и внезапно. Обикновено преходът между човека и монарха беше плавен, но Жан инстинктивно разбираше, че менящите се настроения на Луи са знак и същевременно разрешение да се отнася с него, както намери за добре. Понякога беше абсолютно необходимо да се държи с него като към крал, какъвто беше, друг път той настойчиво изискваше близост и интимност, каквито официалният му живот му отказваше.

– Не мисля, че мосю Волтер е имал намерение да ви поучава – възрази все така меко тя.

В първия миг кралят се раздразни още повече, но много скоро лицето му се разведри.

– Не се притеснявайте за вашия любим поет, мадам. Щом толкова искате, ще му дам, каквото жадува сърцето му.

Луи изпълни обещанието си. Съобщи, че възнамерява да даде на Волтер титлата камерхер и да се застъпи за приемането му в Академията. Жан разказа всичко това на поета при следващото му посещение по време на утринния ѝ тоалет. Това го зарадва много повече от похвалите за операта му.

Скоро след като Волтер си отиде, пристигнаха Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем.

– Как е мама? – попита Жан.

Положението на майка ѝ бързо се влошаваше и тя се тревожеше все повече.

Льо Норман дьо Турнем изглеждаше потиснат.

– Все така. Лекарите ѝ дават прахчета за болките. Заръча ми да ви прегърна с цялата ѝ любов.

Жан въздъхна. Всички знаеха, че майка ѝ няма да живее още дълго.

– Целунете я от мен. Кралят предложи да ѝ изпрати първия си лекар. Много скоро ще ви посети в Париж.

– Тя ще се зарадва на тази чест – отговори трогнато Льо Норман дьо Турнем и размени поглед с дворцовия банкер.

Пари дьо Монмартел се покашля.

– Простете, маркизо, но сме дошли да говорим с вас по друг въпрос.