Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 117

– Боже, колко са красиви! Нов подарък от Негово Величество?

Жан кимна и се зае да преглежда пощата. Сред многото писъмца и картички отново лежеше едно от онези писма. Тя започна да чете и лицето ѝ помрачня.

– Принцеса Дьо Роан ще позеленее от завист. – Графинята забеляза посърналото изражение на Жан и се обезпокои. – Нещо неприятно ли има, мила?

– Нищо интересно – отвърна хладно Жан, смачка писмото и го хвърли в огъня.

Графинята проследи действията ѝ с нарастващо учудване.

– Наистина ли не се е случило нищо? Да не сте получили лоша вест?

Жан поклати глава.

– Нищо важно.

– Маман! Маман!

Жан се обърна към вратата. Малката Александрин се откъсна от ръката на бавачката и се втурна да целуне майка си.

Изпълнена с радост, Жан разтвори ръце.

– Добро утро, ангелчето ми – поздрави весело тя и целуна дъщеричката си.

Двете се виждаха рядко и Жан страдаше от това положение. За съжаление Александрин нямаше право да живее при нея в двора. Според един неписан закон във "Версай" нямаше деца – с изключение на кралските принцове и принцеси. Веднага след раждането децата на аристократките отиваха в ръцете на бавачки. Професионалните майки живееха в малките села около столицата. Жан също бе намерила достойна за доверието ѝ личност, която да се грижи за Александрин, докато стане достатъчно голяма, за да отиде в манастирско училище. Плащаше добре на бавачката и тя ѝ водеше детето почти всяка сутрин, докато беше сама в покоите си, а понякога и следобед, за да се поразходят из парка. Жан се радваше, че баща ѝ редовно посещава внучката си. Двамата много се обичаха. Очевидно Франсоа Поасон си спомняше времето, което беше прекарвал със собствените си деца, преди да замине в изгнание, и се чувстваше поне до известна степен обезщетен за загубата.

Малката Александрин беше неземно красива с къдравата си руса коса и огромните сини очи. Сърцето на Жан преля от майчинска гордост. Момиченцето се сгуши в скута ѝ и се разприказва на своя език. Жан я послуша известно време и попита засмяно:

– Какво точно искаш да ми кажеш, миличка?

– Простете, мадам, но не успях да я удържа – поклати глава бавачката.

– Няма нищо, не сте виновна. Винаги се радвам, когато дъщеря ми е тук – отвърна весело Жан.

Камериерката застана на прага и съобщи:

– Абат Дьо Берни, мадам.

Абатът влезе, отиде при Жан и ѝ целуна ръка.

– Маркизо.

Утрото продължи по обичайния ред. Все повече хора молеха да бъдат допуснати в покоите ѝ и само след половин час салонът беше пълен. Жан все още не можеше да повярва, че толкова много хора желаят да я видят, но това беше нормално за официалната кралска метреса. Даже и гардеробната ѝ беше пълна; из стаите се чуваше бръмчене като в кошер.

Волтер се появи точно когато камериерките вплитаха розовото колие в косите ѝ.

– Мосю Волтер! – Жан се обърна зарадвано към поета.

Той носеше риза с разкошно жабо, лицето му беше напудрено, но кафявите очи святкаха по стария леко подигравателен начин. Направи поклони и ѝ целуна ръка.