Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 10

– Когато четеш, няма значение кой си и къде си. Получаваш достъп до светове, които в действителния живот виждаш само отдалеч или въобще не виждаш, нали, мосю Дьо Кребийон? – попита един ден тя и старият поет кимна замислено.

Вторник и четвъртък бяха любимите ѝ дни. Сутрин имаше уроци с Дьо Кребийон, а следобед отиваше при мосю Желиот, млад оперен певец, чиято звезда тъкмо изгряваше на парижкия оперен небосклон. Той ѝ преподаваше пеене и театрална игра. Въодушевлението и страстта, с които Жан играеше, често извикваше усмивка върху впечатляващо красивите, женствени черти на младия певец.

Истинският ѝ талант обаче беше гласът и Желиот откри потенциала, заложен в гърдите ѝ. За да не развали гласа ѝ, той ѝ забрани да пее друго освен гамата и простички детски песни. Жан остана много разочарована и загуби охота да учи пеене. През един от следващите часове му изпя люлчина песен без никакво желание и той се ядоса ужасно.

– Искам да чувстваш какво пееш! Само тогава си добра. Няма значение дали изпълняваш ария, или детска песен. Не е важно какво пееш, а как го правиш. Само тогава ще постигнеш съвършено изпълнение. – В гласа му имаше толкова сериозност и настойчивост, че Жан засрамено сведе глава.

*

Дните ѝ бяха изпълнени с четене и учене. Понякога обаче тя и Абел се срещаха след уроците и тръгваха да обикалят парижките улици. Отиваха на брега на Сена и наблюдаваха как перачките, коленичили върху дълги дъски, плакнат прането в тъмнозелената вода. Обичаха да гледат и водоносците, които пълнеха кофи, окачваха ги на кобилици и тръгваха по пътя си с приведени гърбове.

Париж беше вълнуващо място. Продавачки предлагаха стоката си с викове; лодки, натоварени с бъчви и сандъци, спираха по кейовете или потегляха. Веднъж даже видяха как извадиха от реката труп на удавник.

По улиците ходеха кърпачки – за едно-две дение кърпеха ризите и чорапите на минувачите. Улични търговци продаваха чай и захарна вода. Един ден Жан и Абел проследиха с огромен интерес разкошно погребално шествие на високопоставен аристократ, придружено от офицери, гвардейци и хористи в дълги бели роби, които крачеха бавно към мавзолея.

В града имаше безкрайно много интересни неща и Жан обичаше да се разхожда по шумните, винаги пълни с хора улици. Двамата с Абел бързо се научиха да вървят възможно най-близо до стените на къщите, за да не излеят върху главите им съдържанието на нощно гърне и да избегнат опасността да ги прегази някоя от бързите карети на аристократите.

Случваше се да стигнат чак до "Тюйлери". Откриха тесен проход между грижливо подрязаните дървета и храсти и се промъкваха оттам без опасност да ги открият швейцарските гвардейци, които не пропускаха в двореца простия народ. Скрити между храстите, двете деца наблюдаваха как изискани дами със слънчобрани и господа с шапки и шпаги се разхождаха по алеите, следвани от лакеи и камериерки.

Излизанията им винаги бяха кратки, защото майка им строго бе забранила да се мотаят из града. На връщане тичаха, колкото им държат краката, за да наваксат изгубеното време.