Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 9

– Не, не, не! – изкрещя извън себе си учителят и отчаяно заскуба перуката си. – Какво правиш? Каква е тази поза? Какви са тези движения? Танцуваш като болна гъска!

Жан го гледаше изумено. Косите му стърчаха на всички страни. Едва днес тя осъзна, че перуката му не е нарочно фризирана така, а предната ѝ част стърчи, защото той постоянно я скубе.

– Това е менует! – напомни ѝ той. – Виж как се танцува!

И отново изпълни няколко стъпки с достойна за възхищение лекота и без никакво усилие. Жан се разтрепери от завист. Би дала всичко, за да може да танцува като него.

– Видя ли как се прави? – попита гневно той.

Тя кимна унило. Чембалистът засвири отново и момичето се постара да изпълни стъпките според строгите изисквания. Ала пак стигна само до средата на залата и сърдитият глас на мосю Гибоде прекъсна танца.

– Не, о не! Ужасно!

Обезкуражена, Жан спря и се обърна. Той я гледаше, сякаш имаше пред себе си абсолютно безнадежден случай. Тя ходеше на уроци три пъти седмично и всеки път умираше от страх да не би мосю Гибоде да я изхвърли. Всички в Париж знаеха, че рано или късно това се случва с повечето му ученици.

Много по-приятно ѝ беше да учи с мосю Дьо Кребийон, поет и драматург, който ѝ преподаваше литература и философия. Още от първия миг, когато той изкачи стълбището с куп книги подмишница, седна шумно на първия попаднал му стол, пое въздух и ѝ се усмихна приятелски, тя се почувства окрилена.

– Разказвай! Какво си чела досега? – попита я той и будните, интелигентни очи, осветяващи набразденото от бръчки лице, я погледнаха с любопитство.

– Досега? – Жан се поколеба и отговори виновно: – Само Библията, мосю Дьо Кребийон. В манастира не ни разрешаваха да четем други книги.

Възрастният мъж я погледна невярващо.

– Нима не познаваш гръцките трагедии... философите... Расин, Корней, Молиер? Нищо?

Жан смутено поклати глава.

– Н-не, мосю Дьо Кребийон.

Той въздъхна.

– Значи ни предстои много работа. Да започваме.

Започнаха с кратички пиеси, минаха през древните гърци и стигнаха до класиците на новата литература. Дьо Кребийон не само я подтикваше да чете, но и внимателно развиваше ума ѝ, стимулираше я да мисли и да задава въпроси. Момичето беше жадно за знания и макар че задачата му беше само да ѝ даде обща култура, за да се движи сигурно в обществото, той я научи на много повече неща.

Жан се влюби в четенето. Обичаше миризмата на подвързаните в кожа книги, шумоленето на хартията, когато обръщаше страниците. Не можеше да се насити на чудото, че напечатаните букви разказват прекрасни истории. Въодушевена от този нов свят, който ѝ даряваше знания и мъдрост, събирани от много хора в течение на безчет години, тя поглъщаше всяка книга, която попадаше в ръцете ѝ.

Смееше се, плачеше и преживяваше съдбите на героите от романите и пиесите, участваше в живота на крале и князе, на камериерки, лакеи и селяни.