Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 8

Пари дьо Монмартел отпи глътка вино и се обърна към брат си.

– Двеста хиляди ливри са смешна сума, срещу която ще се сдобием с верен човек във "Версай". Той ще ни дължи услуга, нали разбираш?

– Прав си, естествено – промърмори Пари Дюверни. – Ще отидеш ли утре в Двора?

Пари дьо Монмартел кимна.

– Щом сте били толкова пъти във "Версай", сигурно сте виждали краля? – попита със святкащи очи Абел.

Пари дьо Монмартел се усмихна.

– Да, моето момче, няколко пъти.

– А той говори ли с вас? – продължи с въпросите Абел.

– О, разменихме само няколко думи – призна придворният банкер. – Обикновено кралят говори с министрите си, а те говорят с мен.

Само няколко думи! Абел изглеждаше много разочарован.

За да помогне на Дьо Монмартел, Льо Блан се обърна към двете деца.

– Само най-високопоставените благородници имат право да служат на краля и да разговарят с него – обясни той с бащински тон. – Когато кралят благоволи да каже няколко думи на гражданин, това е високо, много високо отличие.

Жан се обърна към кръстника си и попита с интерес:

– А вие за какво бяхте отличен, чичо Жан?

Погледите им се срещнаха и Пари дьо Монмартел се засмя развеселено.

– Да го кажем така – Короната се нуждаеше от пари и аз ги дадох.

Жан се готвеше да зададе нов въпрос, но мадам Поасон се намеси със строг тон:

– Престанете, деца, не е прилично да се месите в разговора на възрастните!

Пари дьо Монмартел отново огледа замислено момичето, после дискретно се обърна към Льо Норман дьо Турнем.

– Казвам ви, у малката има нещо. – Тихият му глас изразяваше дълбока убеденост. – Ще стане красавица, но не е само това. Тя е интелигентна. Трябва да я държим под око. Надявам се, разбирате какво имам предвид.

Двамата мъже си кимнаха многозначително.

2.

Леконог като елф, мосю Гибоде прекоси помещението с елегантни стъпки под звуците на чембалото, като в същото време с достойна за завиждане грация изпълняваше съответните движения с ръцете – ту надясно, ту наляво, както изискваше съвършеното изкуство на менуета.

Застанала до чембалото, Жан трепереше от нерви и се опитваше да запомни и най-дребните подробности от всяко движение на своя учител. Дано само не забрави някоя, защото мосю Гибоде беше колкото талантлив, толкова и труден по характер, да не говорим за неумолимата му строгост.

Цял Париж се натискаше да учи салонни танци при този благословен от Бога човек. Вече му бяха оказали честта да танцува пред краля и семейството му, но това високо отличие не опази ексцентричния творец от нуждата да дава уроци. Правеше го обикновено сутрин, както този понеделник, и ужасно мразеше да му губят времето.

Затаила дъх от възхищение и страх, Жан проследи как мосю Гибоде завърши изпълнението си с елегантно завъртане и се обърна към нея.

Уроците при него представляваха част от образованието ѝ, щедро финансирано от Шарл льо Норман дьо Турнем.

– Хайде, сега е твой ред – подкани я строго мосю Гибоде и Жан усети как ѝ става горещо. Чембалистът Жак засвири отново и тя започна да танцува: отчаяно броеше наум и се молеше да не забрави някоя стъпка. Едва стигна до средата на помещението и мосю Гибоде ядосано заудря с пръчката по чембалото. Жак спря да свири, а Жан подскочи уплашено.