Читать «Разединени равнини» онлайн - страница 381

Ала накъдето и да погледнеше, полето край релсите гъмжеше от осоиди, небето тъмнееше от тях. Мъже, които преди час се бяха спасявали с бягство, сега отново бяха тук и само кръв можеше да утоли жаждата им за отмъщение. Навсякъде осородни войници налитаха на оцелелите сарнианци и ги подлагаха на кървава сеч. Избиваха полевите хирурзи без значение дали те вдигат оръжие да се защитят или не. Избиха и ранените, така както други осоиди правеха същото навсякъде по бойното поле.

Усети как мечът се изплъзва от пръстите й. Главата й се въртеше, неспособна да възприеме заобикалящия я ужас, и в този миг Че си даде сметка за самозаблудата, с която е живяла. Това тук беше истинското лице на войната и тя, Че, никога нямаше да е истински войник.

Стояла бе там неподвижна и незабелязана, докато осородните търчаха наоколо й. Именно неподвижността я спаси. Неподвижността и празните ръце, докато накрая един осороден не кацна пред нея — пред ококореното, невъоръжено бръмбарородно момиче. Сигурно я бе взел за робиня. Извика двама свои другари да я отведат и тя тръгна с тях без съпротива. Само допреди миг планираше как ще продаде скъпо живота си като истински воин, но след като видя как сарнианците правят същото, отново и отново наоколо й, разбра, че адски много й се живее.

Не че бе отървала със сигурност кожата — вече близо два дни я държаха затворена тук, дали й бяха вода, но не и храна. По звуците, които долитаха отгоре, се досети, че осоидите преместват лагера си, но изглежда не бързаха да догонят сарнианците по пътя към града им. Никой не бе дошъл да я разпитва, да я спасява, да я погледне дори.

„Робство“ — каза си тя. Наистина ли щеше да е чак толкова лошо? Може пък да случеше на добър господар. Все пак имаше образование, и не какво да е, а получено в Колегиум. Може да й поверят обучението на осородни деца.

Знаеше, че животът в робство може да е много тежък, но също така беше наясно, че на света има и много по-лоши неща от робството.

Откъм капака в тавана се чу шум и сърцето й се сви, защото купата с вода, която й бяха оставили, все още беше наполовина пълна.

В зимника беше тъмно като в рог, непрогледен мрак, който би я сломил, ако не беше Изкуството й, което го разсейваше в достатъчна степен. Сега през отворения капак по каменното стълбище се изля слънчева светлина, толкова ярка, че тя заслони с ръка очите си. Чу тътренето на крака в сандали и надникна през пръсти.

Осороден войник я зяпаше колебливо, вдигнал фенер с минерално масло и слаб синкав светлик.

— Тя е — каза той на някого зад себе си, после слезе по стъпалата да направи място.

Мъжът зад него слезе по стълбата тромаво и с усилие, като се подпираше с ръка на стената. Не беше с имперска униформа, а в дълга роба с голяма качулка — не личеше да има нужда от фенера, докато я оглеждаше внимателно.

— Само една — промърмори уморено той. — Колегите от разузнаването ще са по-недоволни и от мен. Ще я дадат на тях обаче, освен ако не я поискам лично от Малкан. Спомена, че имала някакви инструменти у себе си?