Читать «Разединени равнини» онлайн - страница 383

„Така й се пада.“ Тото втвърди сърцето си. Че никога не се замисляше в какво се забърква. А и Стенуолд — как изобщо бе допуснал племенницата му да се озове в центъра на бурята? Редно бе той също да плати за безотговорността си. Той, както и молецоидът, задето я беше подлъгал на това опасно място. Някой със сигурност трябваше да плати. Това би придало някакъв смисъл на цялата история.

— Тото?

Той вдигна стреснато поглед и видя Касзаат да върви към него. Изглеждаше разтревожена.

— Пак си се оклюмал. Какво има?

Ето, това е жена, достойна за вниманието му, каза си той. Жена, която не се гнуси да пусне полуроден в леглото си. И която очевидно държи на него.

„По заповед на Дрефос.“

— Тото, какво има?

Посегна към него и той се дръпна несъзнателно.

Болката в очите й сигурно беше искрена и Тото си даде сметка каква отрова са влели във вените му Дрефос и Империята, отрова, заради която никога няма да е сигурен какво мислят за него хората — и Касзаат, и всеки друг, — кое е истинско и кое е престорено. Озовал се бе в един свят, където всичко се измерваше по обективни мерки, оценяваше се с яснотата на хладния разум и след това се привеждаше в действие. Тук го ценяха заради занаятчийските му умения и макар самият той да ценеше тези си качества повече от всичко друго, някак не смяташе, че това е аршинът, с който да се отмери целият му живот. Бяха го свели до чифт ръце, които да сглобяват, и до мозък, който да създава. Тук той не беше Тото от Колегиум, а само трудоспособно допълнение към амбициите на Дрефос.

„А нима това е толкова лошо?“ Нима и преди не беше живял по същите правила и според евтината цена на смесената си кръв? Работил бе два пъти по-усърдно от колегите си и беше получавал два пъти по-малко в замяна. Студенти, които при завършването си имаха по-малко талант, отколкото той притежаваше още преди да постъпи в Академията, се бяха уредили на престижни постове с високо заплащане, а той, който имаше в актива си единствено умения и висока квалификация, бе останал на улицата. Дори в малкото общество на Че, Стенуолд и другите, Тото винаги се бе чувствал като петото колело, от което никой не се нуждае.

Е, тук поне се нуждаеха от него. И дори да го ценяха единствено като стока, като полезен придатък, поне Дрефос му беше сложил висока цена. Достатъчно висока, за да пощади живота на Салма в замяна на неговите умения.

Но тази сделка вече беше сключена и сега Тото нямаше какво да размени срещу Че. „Не мога да я спася.“

Простичко за казване и изненадващо лесно за изричане.

„Не мога да я оставя да умре ей така, без да й се обадя поне.“

И тук беше препъникамъкът, който срина логичната му постройка. Трябваше ли сам да си разпори корема, като й разкрие в какво се е превърнал? Или да живее до края на дните си с натежало сърце, с вината, че не е събрал смелост да поговори с нея преди края? „Или тайничко ми се ще да й покажа, че все пак съм постигнал нещо в живота си?“