Читать «Разединени равнини» онлайн - страница 382

— Само няколко, полковник — отвърна войникът. — Не пълен занаятчийски комплект, но пък е бръмбарородна, полковник. А те уж разбират от машини.

— Щом няма нужните инструменти, значи не разбира — изръмжа закачуленият мъж. — Навярно е безполезна робиня или нещо такова. Но пък сарнианците май не държат роби, нали? — Вдигна глава да погледне към трети човек, който стоеше в горния край на стълбите и който явно поклати отрицателно глава. От мястото си Че го виждаше като изгърбен силует.

— Значи не я искате? — попита настойчиво войникът и Че усети как гърлото й пресъхва внезапно. Имаше само бегла представа за какво говорят, но перспективата да попадне в ръцете на имперското разузнаване й изглеждаше по-страшна.

— Извинете, господине — успя да изрече тя. — Аз съм завършила Академията. Учила съм история, политика, икономика…

— Занаятчия ли си? — прекъсна я троснато качулатият, все едно говореше на дете идиотче.

— Учила съм малко механика… — Дори в този момент плащаше данък на честността си.

Той я изгледа отново, после отсече:

— Не. Да я вземат от разузнаването. Няма да лиша генерал Малкан от информацията, която хората му могат да изтръгнат от нея.

След което се обърна и закуцука обратно по стъпалата към дневната светлина.

Чак когато си тръгнаха и отнесоха последната й надежда със себе си, Че осъзна нещо жизнено важно. Не всички й бяха непознати.

„Защо тук?“ Изглеждаше невъзможно. Видяното се беше запечатало като белег от дамга в главата му. Че, запряна като животно в онази импровизирана кошара долу.

О, Тото лесно можеше да навърже събитията, довели я тук. Терзанията му извираха от фактите, за които можеше единствено да гадае. Чии ли трупове се въргаляха сред сарнианските жертви на бойното поле? На Стенуолд, може би? На Тиниса?

Може би молецоидът Ахеос също беше загинал.

Тази мисъл раздвижи кръвта му. Ако Ахеос беше мъртъв…

Но и Че можеше скоро да умре, веднага щом приключат с изтезанията. Служителите на генерал Малкан без съмнение щяха да изтръгнат от нея всичко, което знае за Сарн, всичко, което би могло да улесни предстоящата кампания.

Тото стоеше и наблюдаваше Дрефос. Той говореше с един от офицерите на Малкан. В последно време генералът общуваше само чрез посредници, сигурно защото се чувстваше засрамен, реши Тото. Защото за всички беше повече от очевидно, че битката я обърна Дрефос, че именно той успя да наклони везните в тяхна полза, и то точно когато войската на Малкан отстъпваше безславно. Дрефос беше човекът, спрял настъплението на мравкородните и вдъхнал кураж на имперските войници.

„Или по-точно аз — помисли си горчиво Тото, — само дето никой не го знае.“

И толкова по-добре — не защото Дрефос му беше отмъкнал признанието, нищо подобно. Не, Тото сам се беше дръпнал в сенките, стискайки палци заслугите му да не се разчуят, след като бе видял отблизо какъв чудовищен ефект има изобретението му върху метал и човешка плът.

Сред примитивните народи като богомолкородните договорите и споразуменията се подпечатваха с капка кръв. Е, неговият договор с Дрефос и Империята беше подпечатан обилно, с толкова кръв, че Тото газеше в нея до кръста и тепърва щеше да затъва още. А после изведнъж се беше появила Че, появила се бе като гузна съвест, която да му напомни за извършеното предателство.