Читать «Разединени равнини» онлайн - страница 379

— Пуснете ме да вляза — настоя тя с тон все едно отправя последно предупреждение.

— Спрете я! — извика Стенуолд и едва успя да се закове на място извън обсега на странния й меч. Поне се надяваше, че е извън обсега му. Жената промени моментално стойката си, така че дъгата на оръжието й да покрива едновременно и стражите, и Стенуолд, и за миг се възцари тишина, докато напрежението нарастваше до точката на скъсване.

— Госпожо Фелисе. — Тисамон стоеше до Стенуолд. Сърповидното острие на ръката му беше готово за бой, но на лицето му се появи странно изражение.

Жената впери поглед в него и нещо се промени едва доловимо в очите й.

— Госпожо Фелисе — повтори бавно Тисамон. — Вече сме се срещали. Помните ли?

— Бихме ли се? — попита тя с глас като на малко дете.

— Удостоихте ме с тази чест, да — потвърди богомолкородният, придавайки особена тежест на думите си, специално значение, което имаше смисъл само за тях двамата.

Нещо се промени отново в очите й, нещо, което се опитваше да бъде чуто… а после лицето й пак застина в съвършена маска, красива и страшна едновременно. Стражите стиснаха боздуганите си и вдигнаха щитове.

— Открих плячката си — заяви студено жената. — Той е тук, в тази стая. Няма да позволя нищо да застане на пътя ми. Дори ти, богомолкородни.

Тисамон прошепна едва чуто:

— Какво… какво има в стаята, Стенуолд?

— Тисамон, моля те…

— Защото аз знам кого преследва тя, Стенуолд.

„Има и по-лесни начини да съобщя новината на Тисамон“ — помисли си укоризнено Стенуолд. Убийственото напрежение, което се излъчваше от жената, беше като пронизителен звук току извън обхвата на слуха му. Кръвопролитието беше неизбежно.

— Той е вътре — призна Стенуолд. — Талрик. Предаде се доброволно. Твърди, че Империята му е издала смъртна присъда.

— Така твърди, значи? — процеди презрително Тисамон. — Тази жена иска да го убие, Стен. Иска да му среже гърлото и да танцува на гроба му. Лично аз нямам нищо против.

— Ние… имаме нужда от него — прошепна Стенуолд, без да отделя поглед от жената водно конче. Фелисе, или както там се казваше тя, стоеше неподвижна като статуя, взряна във вътрешния си свят. Много дълбоко във вътрешния си свят. „И преди съм виждал такъв поглед, при Тисамон.“ Имаше и друг непознат, по-надолу по коридора — дългокос паякороден с крива усмивка. Нищо чудно, че бяха стигнали дотук, без да предизвикат подозрения — в ден като този и двамата заедно. Просто поредните задморски чуждоземци, участвали в спасяването на Колегиум.

— Какво има? — проговори отново Фелисе и стисна по-удобно меча си. — Или се бийте, или се дръпнете. Онзи вътре го бройте мъртъв. Както и всеки, който застане на пътя ми.

На времето този ход винаги му се струваше разумен и обещаващ, макар никога да не оправдаваше докрай очакванията му. Стенуолд тръгна бавно към нея. Зърна Талрик между двамата пазачи. Нещо си беше отишло безвъзвратно от очите му, надеждата да му дадат последен шанс.