Читать «Войната на Калибан» онлайн - страница 289

— Горе-долу като на стандартен скафандър. Вършат работа за кратка разходка извън кораба. Но не помагат особено при продължително излагане на силна радиация.

— Мамка му — изруга Холдън. После добави: — Благодаря. — Прекъсна връзката и затвори шкафа. — Ще ми трябва радиационен скафандър. Което означава, че ще съм добре защитен от радиацията, но няма да имам никаква защита срещу куршуми.

— Колко пъти можеш да се излагаш на масивни дози радиация, преди това да ти се отрази? — попита Наоми.

— Отговорът си е същият като преди. Поне още веднъж — ухили се Холдън. Наоми не отвърна на усмивката му. Той натисна пак бутона на интеркома и каза: — Еймъс, донеси ми радиационен скафандър от машинното. Най-здравия, който имаме на борда.

— Добре — отзова се механикът.

Холдън отвори шкафчето с екипировката си и извади автомата, който държеше там. Беше голям, черен и предназначен да сплашва. Моментално би белязал човека, който го носи, като заплаха. Той го върна и реши да вземе вместо него един пистолет. Радиационният скафандър щеше да го направи сравнително анонимен. Всеки член на спасителен екип би могъл да носи такова нещо в извънредна ситуация. Ако носеше само служебен пистолет в кобур на кръста си, може би никой нямаше да го различи като част от проблема.

А след като протомолекулата върлуваше из „Кинг“ и корабът бе изпълнен с радиация, проблемът беше голям.

Защото ако Пракс и Авасарала бяха прави и протомолекулата можеше да осъществява връзка и без физически контакт, то вирусът на „Кинг“ знаеше всичко, което и вирусът на Венера. Тук влизаше информацията за структурата на човешките кораби, получена при разглобяването на „Арбогаст“. Но означаваше също така, че вирусът знае много за превръщането на хората в повръщащи зомбита. Беше изпълнил този номер около милион пъти на Ерос. Имаше практика.

Беше напълно възможно всеки човек на „Кинг“ сега да е повръщащо зомби. И за жалост това бе най-добрият вариант. Повръщащите зомбита бяха ходеща смърт за всеки с оголена кожа, но за Холдън, в неговия херметично запечатан радиационен скафандър, нямаше да са нищо повече от дребно неудобство.

Най-лошият вариант беше протомолекулата да е постигнала такъв напредък в преобразуването на хората, че корабът да е пълен със смъртоносни хибриди като онзи, с когото се биха в товарния отсек. Това би била безнадеждна ситуация, затова той предпочете да не вярва, че е истина. Пък и на Ерос протомолекулата не бе създала никакви войници. Милър не бе имал време да му обясни с какво се е сблъскал там, но беше прекарал доста време на станцията в търсене на Джули, без да съобщи, че нещо го е нападнало. Протомолекулата беше невероятно агресивна и настъпателна. Можеше за часове да убие милион хора и да ги превърне в резервни части за онова, върху което работеше. Но атакуваше на клетъчно ниво. Действаше като вирус, не като армия.

„Продължавай да си го повтаряш“, помисли си Холдън. Така онова, което се канеше да стори, изглеждаше възможно.