Читать «Войната на Калибан» онлайн - страница 20

Класната стая обаче беше непокътната. Децата седяха в кръг и пееха песен за мравка, която пътувала из Слънчевата система, с рими за всички важни астероидни групи. Нямаше кръв, нито дупки от куршуми, но миризмата на горяща пластмаса се процеждаше през вентилацията. Трябваше да заведе Мей на някое безопасно място. Не беше сигурен къде точно. Огледа кръга от деца, опитвайки се да зърне лицето ѝ, косата ѝ.

— Мей не е тук, господине — каза госпожица Кери. Гласът ѝ звучеше едновременно нервно и задъхано. — Майка ѝ я взе тази сутрин.

— Тази сутрин ли? — повтори Пракс, но умът му се вкопчи във фразата „майка ѝ“. Какво правеше Никола на Ганимед? Преди два дни бе получил съобщение от нея във връзка със съдебното решение за издръжката; тя не би могла да стигне от Церера до Ганимед за два дни…

— Точно след закуска — уточни учителката.

— Искате да кажете, че са я евакуирали? Някой е дошъл и е евакуирал Мей?

Раздаде се нова експлозия, която разтърси леда. Едно от децата изписка уплашено. Учителката премести поглед от Пракс към децата, а после обратно. Когато заговори пак, гласът ѝ беше тих.

— Майка ѝ дойде точно след закуска. Взе Мей със себе си. Няма я цял ден.

Пракс извади ръчния си терминал. Връзката още не работеше, но той бе сложил на екрана снимка от първия рожден ден на Мей, когато всичко бе още хубаво. Преди цял един живот. Вдигна терминала и посочи Никола, засмяна и люлееща пухкавото, радостно вързопче, което представляваше Мей.

— Тя ли? — попита Пракс. — Тя ли е била тук?

Объркването върху лицето на учителката му каза всичко. Беше станала грешка. Някой — нова бавачка, социална работничка или нещо такова — беше дошъл да вземе някакво дете и бе сбъркал.

— Тя беше в компютъра — промълви учителката. — Беше в системата. Компютърът показа нея.

Лампите затрепкаха. Мирисът на дим се усилваше и рециклаторите на въздух бучаха, пукаха и тракаха, мъчейки се да изсмучат летливите частици. Едно момченце, чието име Пракс би трябвало да знае, захленчи и учителката инстинктивно понечи да се обърне към него. Пракс я хвана за лакътя и я завъртя обратно.

— Не, сбъркали сте — просъска. — На кого дадохте Мей?

— Системата каза, че това е майка ѝ! Тя имаше документи. Системата даде разрешение.

Откъм коридора се чу приглушен откос. Някой отвън крещеше и децата се разпищяха. Учителката се изтръгна от хватката му. Нещо издумка по спуснатата врата.

— Тя беше на около трийсет. С тъмна коса, тъмни очи. С нея имаше лекар, имаше я в системата и Мей не възрази по никакъв начин.

— Те взеха ли лекарството ѝ? — попита той. — Взеха ли лекарството ѝ?

— Не. Не знам. Не мисля.

Без да е имал намерение да го прави, Пракс разтърси жената. Само веднъж, но силно. Ако лекарството на Мей не бе у нея, значи вече бе пропуснала обедната си доза. Можеше да издържи само докъм сутринта, преди имунната и система да започне да отказва.

— Покажете ми — настоя Пракс. — Покажете ми снимка. На жената, която я е взела.