Читать «Войната на Калибан» онлайн - страница 21

— Не мога! Системата не работи! — извика учителката. — В коридора убиват хора!

Кръгът от деца се пръсна и писъците се извисиха до възбог. Учителката плачеше, покрила лицето си с ръце. Кожата ѝ беше почти синкава. Пракс усещаше дивата животинска паника, мятаща се в мозъка му. Спокойствието, което го обзе, не я отслабваше ни най-малко.

— Имате ли тунел за евакуация? — попита.

— Казаха ни да останем тук — отвърна учителката.

— Аз пък ви казвам да се евакуирате — рече Пракс, но мисълта, която се въртеше в главата му, беше: „Трябва да намеря Мей“.

4.

Боби

Съзнанието ѝ се върна сред гневно бръмчене и болка. Боби премигна веднъж в опит да избистри главата си и да види къде се намира. Зрението ѝ бе вбесяващо мътно. Бръмченето се оказа алармата на скафандъра ѝ. Цветни светлинки проблясваха пред лицето ѝ, докато дисплеят пращаше данни, които тя не можеше да разчете. Беше в процес на рестартиране и алармите се включваха една след друга. Тя се опита да раздвижи ръце и откри, че макар и немощна, не е парализирана или обездвижена. Противоударният гел в скафандъра ѝ се бе върнал в течно състояние.

Нещо се размърда в прозорчето от бледа светлина, което представляваше лицевото стъкло на шлема ѝ. Глава, която ту се показваше, ту изчезваше. После се чу щракване, когато някой включи кабел към външния порт на скафандъра. Значи беше човек от корпуса, който сваляше данните за нараняванията ѝ.

По вътрешните говорители се разнесе глас, мъжки и млад.

— Прибрахме те, сержи. При нас си. Всичко ще е наред. Всичко ще е точно. Само се дръж.

Още преди да довърши думата „дръж“, Боби отново загуби съзнание.

* * *

Събуди се, докато се друсаше върху носилка по дълъг бял тунел. Вече не бе в скафандъра си. Страхуваше се, че санитарите не са губили време да я вадят от него по нормалния начин, а просто са задействали аварийната система, която разкъсваше всички шевове и сглобки. Това бе бърз начин да извадят ранен войник от четиристотинкилограмов екзоскелет, но при него скафандърът биваше унищожен. Боби усети, че я жегва съжаление за загубата на верния ѝ стар боен другар.

Миг по-късно си спомни, че целият ѝ взвод бе разкъсан пред очите ѝ, и тъгата по загубения скафандър ѝ се стори жалка и срамна.

Едно силно раздрусване на носилката прониза като мълния гърба ѝ и я запрати обратно в мрака.

* * *

— Сержант Дрейпър — изрече някакъв глас.

Боби се опита да отвори очи и откри, че това не ѝ е по силите. Всеки клепач тежеше по хиляда кила и самият опит я изтощи. Затова тя се помъчи да отговори на гласа и бе изненадана ѝ малко засрамена от пиянското ломотене, което излезе от устата ѝ.

— В съзнание е, но само едва-едва — каза гласът. Беше дълбок, добродушен мъжки глас. Изглеждаше пълен с топлота и загриженост. Боби се надяваше той да продължи да говори, докато заспи отново.

Втори глас, женски и остър, се намеси:

— Оставете я да си почива. Сега е опасно да се опитвате да я разбудите.

Добродушният глас отвърна:

— Не ме интересува, дори това да я убие, докторе. Трябва да говоря с този войник, и то веднага. Така че дайте ѝ каквото е необходимо.