Читать «Войната на Калибан» онлайн - страница 18

Пракс не знаеше, че ще заговори, преди да чуе гласа си. Звучеше като хленч.

— Дъщеря ми е на осмо ниво. Училището ѝ е там долу.

— Всички нива са затворени, господине — каза военната. — Детето ви е добре. Просто трябва да бъдете търпелив.

Тъмнокожата жена от комисията по транспорта скръсти ръце. Пракс видя как двама мъже се измъкват от навалицата и тръгват обратно по тесния мръсен коридор, разговаряйки помежду си. В тези високи стари тунели въздухът миришеше на рециклатори — пластмаса, горещина и изкуствени аромати. А сега миришеше и на страх.

— Дами и господа — извика пак униформената. — В името на собствената ви безопасност трябва да запазите спокойствие и да останете по местата си, докато военната ситуация не бъде овладяна.

— А каква точно е военната ситуация? — попита настойчиво една жена до лакътя на Пракс.

— Развива се бързо — беше отговорът. На Пракс му се стори, че долови в гласа ѝ опасно треперене. Тя беше не по-малко уплашена от всеки друг. Само дето имаше оръжие. Значи това нямаше да свърши работа. Трябваше да измисли нещо друго. Той се отдалечи от метростанцията, все така понесъл в ръце единствения останал му Глицин кенон.

Пракс беше на осем годинки, когато прехвърлиха баща му от гъсто населените центрове на Европа, за да помага в изграждането на изследователска лаборатория на Ганимед. Строежът бе отнел десет години, в които Пракс премина през бурно юношество. Когато родителите му заминаха да работят по нов договор на астероид, движещ се по ексцентрична орбита в близост до Нептун, Пракс бе останал. Беше започнал стаж по ботаника, като си мислеше, че с придобитите знания ще може да отглежда нелегална, необложена с данъци марихуана, но бързо откри, че всеки трети стажант има същата идея. Четирите години, през които се опитваше да намери някое забравено килерче или изоставен тунел, все още незаети от нелегални хидропонни експерименти, му бяха дали добри познания за архитектурата на станцията.

Сега вървеше по старите тесни коридори на конструкция от първо поколение. Мъже и жени седяха покрай стените или в баровете и ресторантите, а лицата им бяха безизразни, ядосани или уплашени. По екраните течаха стари забавни програми — музика, театър или абстрактно изкуство, — вместо обичайните новинарски емисии. Ничий ръчен терминал не писукаше от пристигащо съобщение.

Край централния въздухопровод намери онова, което търсеше. Тук винаги имаше няколко стари електрически скутера за транспорт на ремонтните екипи. Вече никой не ги ползваше. Тъй като Пракс бе старши изследовател, ръчният му терминал му даде достъп през ръждясалата метална мрежа. Той намери един скутер с кош и наполовина пълен акумулатор. Не се бе качвал на такова нещо от няколко години. Сложи растението в коша, пусна диагностичната програма и изкара машината в коридора.

На първите три рампи имаше войници, същите като онези, които бе видял на метростанцията. Пракс не си направи труда да спира. На четвъртата, тунел за доставки, който водеше от складовете на повърхността към реакторите долу, нямаше никой. Той спря, с безшумно работещия скутер под него. Във въздуха се усещаше остра миризма, която Пракс не можеше да определи съвсем. В съзнанието му бавно проникнаха и други детайли. Обгорените петна по стенното табло, нещо тъмно, размазано по пода. Чу далечен пукот и едва след три или четири дълбоки вдишвания осъзна, че това е стрелба.