Читать «Войната на Калибан» онлайн - страница 22

Боби се усмихна вътрешно, без да проумява смисъла на думите. Долавяше само любезния, топъл тон на гласа. Хубаво беше такъв човек да се грижи за теб. Тя започна да се унася пак в сън, приветствайки чернотата като добър приятел.

* * *

Бял огън прониза гръбнака ѝ и тя се изправи рязко в леглото, по-будна отвсякога. Беше все едно си на „сокче“ — химичния коктейл, който даваха на моряците, за да ги държат в съзнание и нащрек по време на маневри при висока гравитация. Боби отвори очи, а после ги стисна отново, когато ярката бяла светлина в стаята едва не ги изгори.

— Угасете лампите — изфъфли тя. Думите излизаха от сухото ѝ гърло като шепот.

Червената светлина, процеждаща се през клепачите ѝ, отслабна, но когато се опита да отвори очи, пак се оказа прекалено светло. Някой хвана ръката ѝ и сложи в нея чаша.

— Можеш ли да държиш това? — попита благият глас.

Боби не отговори; просто поднесе чашата към устата си и изпи водата на две жадни глътки.

— Още — каза и този път гласът ѝ приличаше повече на нейния.

Чу звука от издърпване на стол, а после отдалечаващи се стъпки по плочките на пода. От краткия си поглед към стаята бе разбрала, че се намира в болница. Чуваше електрическото жужене на медицински уреди, а във въздуха се бореха за надмощие миризмите на антисептици и урина. Смути се, щом осъзна, че миризмата на урина идва от нея. За миг се чу шуртене на чешма, а после стъпките се приближиха. Чашата отново бе сложена в ръката ѝ. Този път тя изпи водата бавно, като я задържаше за малко в устата си, преди да преглътне. Беше хладна и с възхитителен вкус.

Когато свърши, гласът попита:

— Още?

Тя поклати глава.

— Може би по-късно — каза. А секунда след това попита: — Сляпа ли съм?

— Не. Биха ти комбинация от лекарства за съсредоточаване и мощни амфетамини. Което означава, че зениците ти са силно разширени. Съжалявам, не ми дойде наум да намаля осветлението, преди да се събудиш.

Гласът все още бе пълен с благост и топлота. На Боби ѝ се искаше да види лицето зад този глас, затова рискува да открехне едното си око. Светлината не я жегна както преди, но пак беше неприятна. Собственикът на благия глас се оказа много висок и слаб мъж в униформа на флотското разузнаване. Лицето му бе тясно, с изпъната кожа, сякаш черепът му напираше да излезе навън. Той я дари с плашеща усмивка, която не бе нищо повече от леко извиване на ъгълчетата на устата му.

— Сержант-оръжейник Роберта У. Дрейпър, 2-ри пехотински експедиционен корпус — каза мъжът и гласът му бе в такова противоречие с външността, та Боби имаше чувството, че гледа филм, дублиран на чужд език.

След няколко секунди той още не бе продължил, така че Боби потвърди:

— Да, сър — погледна към пагоните му и добави: — Господин капитан.

Вече можеше да отвори и двете си очи, без да изпитва болка, но някакъв странен гъдел пълзеше по крайниците ѝ и ги караше едновременно да се схващат и да треперят. Тя потисна желанието да се размърда.

— Сержант Дрейпър, аз съм капитан Торсън и съм дошъл да ви разпитам. Загубихме целия ви взвод. От два дни на Ганимед се води ожесточена битка между силите на Обединените нации и Марсианската конгресна република. Което по последни данни е довело до инфраструктурни щети за над пет милиарда марсиански долара и смъртта на близо три хиляди военни и цивилни.