Читать «Сибола гори» онлайн - страница 4

Боби се ухили.

— Ами, достатъчно е да ги погледна лошо и те…

Откъм дневната запримигва червена светлина. Новините се бяха сменили. Яркочервени ленти пълзяха отгоре и отдолу на екрана, на който жена от Земята с издадена долна челюст гледаше мрачно в камерата. Зад нея бушуваха пламъци, сетне се мярна изображение на стар заселнически кораб. Думите, които пълзяха по лентите от двете страни бяха: „ТРАГЕДИЯ НА НОВА ТЕРА“.

— Какво е станало? — ахна Боби. — Какво може да е станало там?

1.

Басиа

Навремето Басиа Мъртън бе приятен човек. Не беше от хората, които правят бомби от стари варели за смазочно масло и миньорски взрив.

Той изтърколи поредния варел от малката работилница зад къщата си и се насочи към един от електрокарите на Първо кацане. Два реда къщурки се простираха на север и на юг и свършваха там, а зад тях имаше само сумрак. Фенерчето, прикачено на колана му, подскачаше, докато вървеше, хвърляйки странни, бягащи сенки над прашната земя. Дребни чуждоземни животинки го посрещаха с врясъци иззад пределите на осветения кръг.

Нощите на Ил — никога не я наричаше Нова Тера — бяха много тъмни. Планетата притежаваше тринайсет малки луни с ниско албедо, разположени равномерно на една и съща орбита, заради което всички ги смятаха за изкуствени космически тела. Откъдето и да се бяха взели, за всеки, израсъл на планетоиден спътник на Юпитер, те приличаха повече на пленени астероиди, отколкото на истински луни. И не правеха нищо, за да улавят и отразяват светлините на слънцето на Ил, когато залязваше. Тукашната нощна фауна се състоеше предимно от малки птички и гущери. Или това, което новите обитатели на Ил смятаха за птички и гущери. Животинките имаха само най-далечно въглеродно сходство със своите земни съименници.

Басиа изпъшка от усилие, докато нагласяше варела в багажника на колата, и миг по-късно второ изпъшкване долетя от няколко метра встрани. Гущер имитатор, подтикнат от естественото си любопитство, бе изпълзял до самия край на осветената част, блестящите му очички святкаха. Животното изпъшка отново и големият въздушен сак под брадата му се разду и отпусна. Изчака малко, втренчено в него, и когато не получи отговор, се върна в тъмнината.

Басиа извади еластичните ремъци от кутията с инструменти и се зае да прикрепва варелите. Експлозивите нямаше да се задействат от тупване на земята. Или поне така бе казал Куп. Басиа нямаше желание да изпробва твърдението му.

— Бас — обади се Лусия.

Той се изчерви от притеснение като малко момче, което са хванали да краде сладкиш. Лусия знаеше какво е намислил. Никога досега не бе успял да я излъже. Самото ѝ присъствие го караше да се съмнява дали е избрал правилния път. Ако е така, защо тогава се срамува от нея?

— Бас — повтори тя. Нямаше настойчивост. Гласът ѝ бе тъжен, не ядосан.

— Луси — отзова се той и я погледна. Тя стоеше в края на осветения кръг, бялата ѝ рокля бе прилепнала към тялото от студения вятър. Лицето ѝ бе като тъмен облак.

— Фелсия плаче — рече тя, но без да го обвинява. — Страхува се за теб. Ела да поговориш с дъщеря си.