Читать «Белегът на Мегън» онлайн - страница 164

Тя продължи да се търкаля, хвърли се към камъка и стреля отново по сенатора. Видя как тялото му пое повече от един куршум и пада. Изражението му бе изумено, когато се свлече на колене, след това бавно се строполи на една страна.

Ланс и трима високи войници с безмилостни погледи се материализираха от мрака, а човекът, който толкова внимателно й бе пращал информацията, се надигна от позицията си и също пристъпи напред. Когато лунната светлина проникна в пещерата и освети яркосините очи, тя го разпозна. Той беше скрил очите си по-рано, което обясняваше защо не бе познала кой е.

Чичо Стивън. Младата жена се взря във войника, добре де, всъщност член на Специалните части. Тя стоеше неподвижно и мълчаливо, когато суматохата я заля. Войниците, все още живи, бяха оковани бързо с белезници. Тихото бръмчене на хеликоптера приближаваше. Светлини, гласове, прекалено много движение. Семейството можеше да бъде досада, помисли си тя. Как, по дяволите, чичо й бе успял да проникне в редиците на хората на сенатора? Но на кого му пука, реши тя също толкова бързо, доволна, че го е постигнал.

Мегън затвори очи. Всички като че ли крещяха едновременно, подмятаха заповеди — ругаещи Породи, радикални военни глупаци и сенатори.

Всичко, което искаше тя, бе да спи. Усещаше как кръвта се стича отстрани, болката пронизваше тялото й и шокът започна да я завладява.

— По дяволите, Мегън, отвори си проклетите очи — звукът на разярения глас на Брейдън я накара да се подчини.

Младата жена се намръщи, когато той разкъса ремъците на очилата за нощно виждане от главата й, захвърли ги настрани и съдра якето й.

— Ти си побъркана — каза най-сетне Породата, сякаш току-що го осъзнаваше. По дяволите, той беше с нея… от колко време?

Сигурно завинаги. И едва сега разбираше това? Бедното момче, много беше мудно.

— Не бих споменавала това на Ланс, ако бях на твое място — предложи тя, когато някой се наведе до тях и подаде на Брейдън дебела, квадратна марля, която той притисна бързо към раната й.

— Носилка — извика чичо й Стивън заповеднически на някого. Не беше сигурна на кого. — Обади се в клиниката, ние ще я закараме.

Ох-ох.

Клиниката. Мегън се облегна на рамото на Брейдън.

— Всичко ще стане интересно. Особено като се има предвид, че Ланс сигурно вече се е обадил на цялото проклето семейство. Гадни войнишки бои. Нищо чудно, че не разпознах чичо Стивън. Какво, по дяволите, правеше той с онзи пистолет, насочен към мен?

Чувстваше се замаяна, но си спомни, че той стоеше там и гледаше. Чакаше.

— Какво, по дяволите, прави тук? — попита отново.

— Ще млъкнеш ли? — изръмжа Брейдън, въпреки че ръката му притискаше главата й здраво. Предполагаше, че това е някакъв вид успокояващ жест. Проклятие, той изглеждаше разстроен.