Читать «Белегът на Мегън» онлайн - страница 145

Мегън вдигна ръка към косата си и сви пръсти в нея, докато се бореше да овладее спомена, да разбере какво се случва и защо.

Стисна юмруци, за да не се обади на баща си.

Той щеше да дойде за нея. Щеше да повика чичо й от резерва и да хвърлят една мрежа върху нея, която ще я накара да се почувства спокойна, сигурна.

Мегън едва не поклати глава при тази мисъл. Не можеше да намесва баща си в това. Без значение колко нарастваше отвратителното чувство в стомаха й, тя не можеше да намесва семейството си.

Бог да й е на помощ, ако стане причина за смъртта на някой от тях. Не би могла да живее със себе си. Това щеше да бъде повече, отколкото съвестта й може да понесе. Освен това, не беше беззащитна, напомни си тя. Брейдън и неговите хора бяха тук. Те бяха добре обучени, прекалено добре обучени. Със сигурност щяха да бъдат една огромна сила срещу всеки, който може да се опита да атакува.

Отново.

Младата жена наблюдаваше как кафето се излива бавно в каната, а мръщенето й се засили, докато се бореше с мъглата, която се носеше в паметта й, опитваше се да разбере защо е забравила случката.

Защото не е била първата, отговори си сама. Това не бе първият път, когато емоциите и усещанията я бяха нападали без ясна причина. През онези дни в Академията, затворена в район, пълен с толкова много различни хора и личности, Мегън често бе страдала от подобни случаи.

Прокара пръсти през косата си неспокойно, извърна се от кафеварката и тръгна към затъмнения прозорец. Вдигна щората и погледна навън мрачно, докато си припомняше емоциите, които се бяха излели от едната или дори от всички Породи, които бе видяла онази нощ.

Мъката беше ужасна и беше на жена. Спомняше си това от съня. Загледа се в далечината, фокусирайки се върху билото на ниските планини, издигащи се над къщата й.

Беше ранна вечер. Мегън беше изумена, че е спала толкова дълго. Слънцето вече започваше своето бавно пътуване по хоризонта, преди да позволи на тъмното небе да се разстеле над земята.

Тя затвори очи, и когато го направи, едно лице затрептя пред вътрешния й взор. Една позната, любяща усмивка. Светлосини очи, изпълнени със смях… с лед. Ритъмът на сърцето й се засили, когато страхът започна да нахлува във вените й.

Не можеше да бъде той, каза си тя яростно. Трябва да грешеше.

— Мегън, ела да седнеш и изпий едно кафе — гласът на Брейдън беше тих, успокоителен. — Успокой се и после ще прегледаме снимките отново.

Мегън се обърна към него изненадана.

— Аз съм спокойна.

— Наистина ли? — Сериозният му поглед срещна нейния. — Мога да усетя как умът ти бушува, бейби. Няма да намериш отговори по този начин. Трябва да се научиш да пресяваш информацията. Как да отстраняваш това, което не е важно, за да стигнеш до онова, което е.