Читать «Белегът на Мегън» онлайн - страница 143

— Виждала съм ги. — Втренчи се в него ужасено. — О, Боже мой, Брейдън. Виждала съм ги. — Мегън се изправи неуверено на крака, отблъсна ръцете му, спъна се в одеялото и политна към него.

— Мегън, успокой се — грубата му заповед и острият тон на гласа му, я накараха да се усмири, но съзнанието й все още беше в хаос.

— Пусни ме. — Тя поклати глава яростно. — Трябва да се облека. Трябва да видя онези снимки отново. Онези, които ми показа преди.

— Марк и Ейми? — тонът му стана по-рязък.

Мегън кимна отсечено, умът й запрепуска, докато се опитваше да подреди съня си. Голяма част от него все още беше неясна, но си спомни лицата.

— Бяха четири. Къде са другите две? — Тя се отдръпна от него и тръгна към стола, откъдето взе меката, дълга фланелена рокля.

— Четири? — Брейдън също започна да се облича. — Четири какво?

— Породи. — Мегън прокара пръсти през заплетената си коса. — Сънувах, но това не беше сън. Беше толкова неясно… — гласът й бе натежал от отчаянието, бушуващо в нея, и я накара да трепне.

— Ела тук. — Брейдън я завъртя и я побутна нежно към стола. Мегън осъзна, че е напълно облечена. — Сложи си чорапите, подът е студен. Държиш това място като хладилник.

Младата жена се намръщи, докато той обуваше чорапите на краката й.

Чувстваше се вледенена, но не от климатика.

— Спри, Брейдън. — Това внезапно напрежение в него й причиняваше главоболие. Или пък беше сънят? — Забравих да изключа климатика, но ми харесва да е хладно през нощта. Това е всичко. Трябва да видя отново онези снимки на Породите, които умряха.

Вече си спомни лицата им. Високите скули, екзотичните очи. Угасналите погледи. Мегън преглътна мъчително при спомена.

Очите им бяха безжизнени, но нещо бушуваше вътре в тях, нещо толкова дълбоко, че почти я съкруши, когато го почувства.

— Те знаеха… — заяви тя. — Марк и Ейми, те бяха там, в Академията, когато се препънах в коридора. Бяха с някого… — Опитваше се да си спомни с кого. — Знаеха, че мога да ги усещам. Когато се обърнах да си тръгвам, то беше в главата ми. Не чух никакви мисли. Но чух в главата си как някой ми казва да го запомня.

Брейдън се изправи енергично, улови ръката й, за да й помогне да стане от стола и я изведе от спалнята.

— Разкажи ми за съня — настоя той, докато вървяха надолу по коридора. Ръката му я прегърна през кръста, за да я подкрепя, въпреки че тя вече се движеше нормално.

— Казах ти, неясен е. — Мегън се опитваше да потисне остротата на гласа си, инстинктивният гняв, който беше повече остатък от съня, отколкото някакъв реален гняв. — Но си спомних Марк. Той говореше, напомняше на някой за полет. На някой, който му се разсърди. С него имаше трима други. Момичето, което бе убито заедно с него, и още една двойка.

— Четири Породи? — Брейдън погледна надолу към нея, докато слизаха по стъпалата.

— Двама мъже и две жени — кимна Мегън. — Спомням си лицата им. Спомням си болката на някого. Беше ужасно. Една смесица от гняв и мъка, която нямаше смисъл. Нищо от това няма смисъл. Мислех, че е нещо друго, защото когато се приближих, усещането започна да намалява. Реших, че просто съм уморена, слаба, и че затова мислите и мечтите на новобранците в Академията са по-силни. Това се случва, когато съм изтощена.