Читать «Белегът на Мегън» онлайн - страница 141

Бягство… Думата сякаш беше прошепната в съзнанието й.

Свобода… Това не беше дума, беше молба, копнеж, надигащ се дълбоко от душата, който я разтърси до основи.

Стискайки с едната си ръка главата си, Мегън се запрепъва към затворените двойни врати, извеждащи от залата за тренировки. Зрението й бе замъглено и разфокусирано, когато блестящи късчета светлина експлодираха зад клепачите й. Клатейки глава, тя улови металната дръжка и натисна тежката врата, докато се бореше със скимтенето, надигнало се в гърлото й.

Свобода… Викът отекна в главата й, а стомахът й се сви от болка. Господи, дали някога бе изпитвала подобна болка? Надигна се неканена, профуча през съзнанието й и набра сила, когато Мегън се насили да излезе в коридора.

— Уау! Мегън. Скъпа, това ти ли си?

Мегън се дръпна назад и едва не падна в отчаянието си да избяга, докато се бореше да фокусира погледа си върху това, което знаеше, че е врагът. Не, друг враг. Тя поклати глава, опитвайки се да се отдалечи от объркващите отпечатъци, които я връхлитаха.

Но не враг стоеше пред нея. Намръщен, пред нея стоеше най-добрият приятел на баща й, бившият конгресмен Мак Кули. Светлосините му очи бяха изпълнени със съчувствие и загриженост. Мегън тръсна глава, опитвайки се да я проясни, объркана от злото, което бе почувствала при докосването му.

— Г-н Кули — младата жена прочисти гърлото си, борейки се да изглежда нормално. — Извинете. Не се чувствам добре.

Усещаше как болката става все по-силна. Агонията, която тя предизвикваше, пронизваше главата й, разкъсвайки я на парчета.

— Много си бледа, Мегън. Позволи ми да ти помогна да стигнеш до медицинския пункт. — Той понечи да я докосне отново.

— Не! — Поклати глава яростно. — Ще се оправя, наистина.

Тя пое дълбоко дъх и изобрази една усмивка на лицето си, докато го гледаше в светлосините очи.

Лед. Те бяха студени, остри късове от замръзнала злоба.

Мегън примигна и видението изчезна. Видя само загриженост, само съчувствие.

— Конгресмен Кули? Хеликоптерът ви чака. — Жената обърна глава.

Имаше четирима други с него. Млади хора. Или пък бяха възрастни? Определено бодигардове, тя познаваше външния им вид. Погледна в очите на този, който проговори, приятен млад мъж със спокойни черти на лицето и мъртви очи.

Ярост разяде стомаха й, закипя вътре в него, заплахата да изригне беше толкова противна, толкова болезнена. Негова ли беше тази ярост? Или нечия друга? Откъде идваше? Погледът й обходи всеки от петимата, докато тя се опитваше да установи източника на емоцията.

Но нямаше такъв. Както винаги, Мегън не можеше да проследи пътя, достигащ до нея, познаваше само болката.

— Един момент — гласът на Мак не стана ли по-студен? Долови ли в него обещание за отмъщение? Не можеше да бъде. Мак беше един от най-милите хора, които познаваше.

— Добре съм, г-н Кули. — Мегън се изправи, въпреки студената пот, която я покриваше, леденият поглед, който я изгаряше.

— Опитвам се да завърша по-рано. Предполагам, че се насилих прекалено много тази вечер.