Читать «Левиатан се пробужда» онлайн - страница 14

— А сега искат да я намерим — подметна Милър.

— Именно.

— Какво се е променило?

— Изглежда, не са готови да споделят с нас тази информация.

— Ясно.

— Според последните данни, работила е на Тихо, но имала апартамент тук. Открих адреса в мрежата и поставих код на вратата. Паролата е в терминала ти.

— Добре — рече Милър. — За какво е договорът?

— Да намериш Джули, да я задържиш, ако трябва със сила, и да я пратиш у дома.

— На това му казват отвличане.

— Така е.

Милър се загледа в терминала си, прелистваше файловете, без всъщност да ги чете. Усещаше странна тежест в стомаха си. От трийсет години бе на служба на Церера и когато постъпи, не хранеше кой знае какви илюзии. Имаше една шега, че на Церера няма закони, а полиция. Ръцете му не бяха по-чисти от тези на капитан Шадид. Понякога се случваше хора да изпаднат от въздушния шлюз. Случваше се от бюрата им да изчезнат веществени доказателства. Въпросът не беше дали е правилно или не, а само дали е оправдано. Когато прекараш целия си живот в каменна сфера и храната, водата и въздухът ти пристигат от толкова далечни места, че не можеш да ги откриеш дори с телескоп, налага се да развиеш известна морална гъвкавост. Но досега не се бе занимавал с отвличане.

— Има ли проблем, детектив? — попита капитан Шадид.

— Не, капитане. Ще се погрижа за това.

— И не губи много време — предупреди го тя.

— Да, капитане. Нещо друго?

Погледът на капитан Шадид омекна, сякаш си беше сложила маска. Тя се усмихна.

— Разбирате си се с твоя партньор?

— Хейвлок е мъж на място — отвърна Милър. — А и край него хората започнаха да ме харесват повече. Което е чудесно.

Усмивката ѝ се промени с още половин градус в посока към непресторената искреност. Нищо не те сближава повече с началника от споделения расизъм. Милър кимна с уважение и излезе.

* * *

Квартирата му беше на осмо ниво в един жилищен тунел, широк сто метра, с малък култивиран парк в центъра. Таванът на главния коридор бе осветен от приглушена светлина и боядисан в синьо, което, по думите на Хейвлок, било като синьото на земното небе. Да живееш на откритата повърхност на планета, под постоянния натиск на гравитацията и нищо, освен същата тази гравитация, да задържа въздуха, му се струваше най-малкото налудничаво. Но синият цвят бе наистина приятен.

Някои хора, по примера на капитан Шадид, предпочитаха да парфюмират въздуха. Не винаги с миризмата на кафе и канела, разбира се. Квартирата на Хейвлок ухаеше на прясно изпечен хляб. Други си поръчваха ухание на цветя или феромони. Кандис, бившата съпруга на Милър, предпочиташе аромат, който се наричаше земна лилия, но кой знае защо той неизменно му навяваше мисли за отпадъците в нивото за рециклиране. Той самият нямаше нищо против обичайната миризма на станцията. Рециклиран въздух, преминал през милиони бели дробове. Водата от чешмата бе толкова чиста, че можеше да се използва за лабораторна работа, ала всъщност се състоеше от пикня, лайна, сълзи и кръв, многократно пречистени. На Церера кръговратът на живота бе толкова малък, че можеше да му видиш завоя. И това му харесваше.