Читать «Левиатан се пробужда» онлайн

Джеймс С. А. Кори

Левиатан се пробужда

(Книга първа от поредицата „Експанзията“)

На Джейн и Кет,

които ме окуражаваха да мечтая за космически кораби

Пролог

Джули

Изминаха осем дни от превземането на „Скопули“ и Джули Мао бе готова да се остави да я застрелят.

Осем дни, прекарани в тясното шкафче, се оказаха достатъчни, за да вземе това решение. През първите два се стараеше да не мърда, изпълнена с увереност, че заплахите на въоръжените мъже, които я бяха затворили вътре, са напълно сериозни. В началото, след превземането, корабът беше с изключена тяга и тя се полюшваше в шкафчето с леки тласъци, за да се предпази от сблъсък със стената или с атмосферния скафандър, с който делеше пространството. Когато корабът най-сетне потегли и теглото ѝ се възвърна, тя се изправи безшумно и остана така, докато мускулите на краката ѝ започнаха да се свиват конвулсивно, а след това се сви на кравай на пода. Беше облечена с комбинезон, но отдавна престана да обръща внимание на топлата, дразнеща влага под мишниците и на миризмата, страхуваше се единствено да не се подхлъзне на мокрото петно, което бе оставила на пода. Не биваше да вдига шум. Бяха ѝ казали, че ще я застрелят.

На третия ден обаче жаждата я подтикна към действие. Шумът на кораба я заобикаляше отвсякъде. Тихото, почти неуловимо, под прага на слуха бумтене на реактора и двигателя. Несекващото свистене на хидравликата и стоманените брави при отварянето и затварянето на хидравличните врати между отсеците. Тропотът на тежки обувки по металния под. Тя почака, докато стъпките се отдалечиха, сетне смъкна скафандъра от закачалката и го пусна на пода. Като се ослушваше за приближаващи се звуци, Джули разкопча предпазливо скафандъра и извади контейнера с вода. Водата беше стара и застояла, скафандърът очевидно не бе използван, нито подменян от години. Но жаждата я измъчваше вече няколко дена и вмирисаната вода в контейнера ѝ се стори най-вкусното питие, което бе опитвала някога. Трябваше да си наложи с усилие на волята да не я изпие цялата, защото се опасяваше, че ще я повърне.

Когато пикочният ѝ мехур се напълни, тя извади уринаторната торбичка от скафандъра и се облекчи. Остана да седи на пода, върху меката подложка на скафандъра, замислена над това кои ли са похитителите ѝ — Коалиционният флот, пирати или нещо по-лошо. От време на време се унасяше в сън.

* * *

На четвъртия ден изолацията, гладът, отегчението и липсата на място, където да излива урината, я подтикнаха да потърси контакт с тях. На няколко пъти дочу приглушени викове от болка. Някъде съвсем наблизо биеха или измъчваха хора от екипажа. Ако успееше да привлече вниманието на похитителите, може би те щяха да я отведат при другите. Нищо страшно не би трябвало да има в това. Беше тренирана да понася удари. А и боят ѝ се струваше твърде малка цена срещу възможността отново да вижда хора.

Шкафчето се намираше непосредствено до вътрешния люк на шлюза. По време на полет тук рядко се навъртаха хора, макар че тя не познаваше особено добре разположението на кораба. Зачуди се какво да им каже, как да се представи. Когато най-сетне дочу някой да се приближава, опита да извика, че иска да я пуснат навън. Сухият хрип, който се изтръгна от гърлото ѝ, я изненада. Джули преглътна, мъчително изтика с език полузасъхналата слюнка и извика отново. Още един слаб хрип в гърлото.