Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 91

— Той я уби — каза Дохърти.

Поклатих глава.

— Тя щеше да умре така или иначе. Докторите ни го казаха.

— Искаш да кажеш, съдебните лекари, на които плаща общината. Баща ти беше страхливец. Той я уби. И двамата я убихте.

Усещах върху себе си погледа на Дохърти, който проникваше дълбоко в душата ми, откривайки най-тъмните й гънки, където чувството за вина се подхранваше от детски съмнения, където отекваше болката на смъртно ранената жена. Разтърсих глава, за да ги прогоня, но мъжът с пушката бе видял достатъчно и се усмихна.

Пожарникарите ме изтеглиха с въже на линията. Хвърлих един поглед надолу към уличното платно, но тя вече беше покрита с чаршаф. Опитаха се да ме увещаят да се кача в линейката, но аз се изскубнах, избягах по-далеч от влака и се върнах вкъщи, като изминах пеша двайсет преки. Тази нощ баща ми изпи цяла бутилка бърбън. След полунощ ме извика при себе си в кухнята, за да ме пита какво съм видял във влака. Не му отговорих. Той ме преби с юмруци, като с всеки удар ми задаваше същия въпрос. Аз мълчах, защото не знаех какъв отговор предпочита да чуе. Правилен отговор нямаше. Пък и от никакъв побой нямаше да ме заболи повече, отколкото от съзнанието какво представлява баща ми. Всеки път когато ме погледнеше, той виждаше собственото си малодушие, отразено в очите ми. И ме намразваше все повече.

— Ако го бях открил, щях да го убия. — Дохърти се наведе напред върху масата и приближи цевите на пушката до лицето ми. — И това може би щеше да е достатъчно. Щеше да е по-добре и за двама ни.

— Коя беше тя, Джим?

— Казваше се Клер.

— Жена ти?

— Бяхме сгодени.

Размърдах се на стола си, като полека се приближих до пистолета на пода.

— Баща ми почина. Онази нощ направих каквото можах. Също и полицията. И докторите.

Цевите на пушката в ръцете на Дохърти потрепериха. Сигурно отново виждаше локвата кръв, лицата на пожарникарите, когато вдигаха трупа от улицата. После гневът го обзе изцяло, изтривайки всичко останало, изпълвайки съзнанието му с черен мрак.

— Късно беше за това, Майкъл. — Той стисна здраво пушката и плъзна поглед към образа на екрана. — Решил съм да си отмъстя и така ще бъде.

В лявата си ръка държеше малка кутийка и я вдигна, за да ми я покаже.

— Прилича на дистанционно за телевизор, а? — Кимна към лаптопа. — Обаче е свързано с пушката, която виждаш ей там. Само да натисна това копче, и ще продухам черепа на съдийката.

— Това няма да ти върне Клер. Нищо не може да я съживи.

Пистолетът ми беше на две педи вдясно от мен. Аз го приближих с крак.

— Недей! — Дохърти скочи от стола и ритна оръжието в другия край на стаята. Повдигна брадичката ми с дулото на пушката си. Видях как пръстът му потрепна над дистанционното. После се върна и седна на мястото си. Реших да печеля време.

— Разправи ми за Робълс.

— Какво за Робълс?

— Защо ти беше нужно да го застреляш?

Дохърти сякаш се поуспокои — въпросът явно му достави удоволствие.

— И аз съм изучавал класиците. Не като теб, но навремето всички ги четяхме малко или много.