Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 93

— Как се добра до тук?

— Дойдох сама с колата си, след като Родригес ми разказа подробностите. Реших, че малко неофициално подкрепление ще ти дойде добре.

— Май и ти не си ми имала особено доверие?

— Не обичам да бъда пренебрегвана.

— А сега искаш да поема това върху себе си?

— Така би било най-добре.

Станах от стола. Катрин протегна ръка.

— Приемаш ли моята версия?

— Ако толкова държиш аз да съм го застрелял, няма проблем. Да вървим.

— Къде е тя? — Седях в колата на ФБР и разговарях по телефона с Родригес.

— Отведоха я в болницата „Нортуестърн“. Беше я скрил в склад на Дивижън Стрийт. Един от приятелите на Шишо ни светна. Спомни си, че я бил виждал, и позна Дохърти по снимката.

— Много ли е зле? — Езикът ми сякаш беше надебелял и думите излизаха с мъка от устата ми.

— Ами не е добре, Майкъл. Нито физически, нито психически.

Помислих няколко секунди върху чутото, после го изтласках от съзнанието си.

— Някой пази ли я?

— Тя беше напълно дрогирана, към главата й бяха насочени две пушки, вързани с въже за вратата. Но вероятно е разчитал никой да не я открие.

— Как се справихте с видеокамерата?

— Поразузнахме малко, преди да влезе екипът, видяхме камерата и измислихме как да я прецакаме. Екипът засне около минута клип с Рейчъл от същата гледна точка, после го програмирахме да се повтаря до безкрайност и го свързахме с предавателя на Дохърти. Ти всъщност си виждал този запис. Беше рисковано, но пък той през цялото време е бил залисан с теб и не е забелязал.

В съзнанието ми изплува лицето на Дохърти, стиснал в едната ръка пушката и поставил другата върху червената папка.

— Той искаше да видя как умира любим човек. Точно като него навремето.

— Майната му на Дохърти. Той е мъртъв, а Рейчъл е жива. Това е важното.

— А какво ще правим с Църквата?

— Мисля, че вече разбрахме какво става в „Име Господне“. Като се върнем, ще ти разправя.

Погледнах през предното стъкло на колата. Междувременно бяха пристигнали цял взвод федерални агенти и оглеждаха мястото на произшествието. Катрин беше застанала в светлината на един от прожекторите и разговаряше с двама криминолози. Държеше под мишница папката на Дохърти.

— Слушай, Родригес, трябва да говоря с Хюбърт.

В слушалката настъпи кратко мълчание.

— Честно казано, не го знам къде е — каза накрая полицаят. — Федералните трябваше да го вземат от дома му.

Лосън се отдалечаваше към вана на криминологичния екип.

— Ще ти позвъня след малко, Винс.

Набрах номера на Хюбърт, но отново попаднах на гласова поща. Докато набирах повторно, и аз тръгнах към вана. Хюбърт и този път не вдигна. Заварих Лосън на задната седалка, поставяше етикети на нещата, намерени в къщата.

— Хюбърт Ръсел? — успях да кажа само аз, понеже сърцето ми биеше в гърлото.

Лосън се облещи насреща ми и почука с химикалка върху бележника си.

— Какво Хюбърт Ръсел? — попита тя.

— Къде е?

49

Когато стигнах, вече го бяха свалили от въжето. Стоях на тротоара и гледах как го изнасят от сградата в черния найлонов чувал. Споменът за него изгаряше черепа ми отвътре. Протегнах ръка, за да го пипна. Но той се изплъзна от допира ми и зае мястото си в галерията от мъртви лица, вероятно очаквайки да види колко ще скърбя.