Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 89

Паркирах през две преки и слязох от колата. Източният вятър свиреше в голите клони на дърветата, блъскаше външните водоустойчиви врати на къщите и разнасяше празни найлонови торбички по уличното платно. Промъкнах се през няколко съседни дворчета. Беше се стъмнило, но аз познавах терена и не издадох никакъв звук. След десет минути прескочих една оградка и се озовах в задния двор на семейство Макнаб. За по-малко от две минути отключих вратата към мазето. Донякъде очаквах да чуя над главата си звуците на включен телевизор, но в къщата цареше пълна тишина. Извадих от джоба си пистолета, който ми бе дал Родригес, и се изкачих по стълбите от мазето в кухнята.

И двамата лежаха по корем на пода с вързани на гърба ръце. В последния момент Дени бе успял да хване Пег за малкото пръстче на ръката — така ги открих. И двамата имаха по една кръгла дупка от куршум в тила.

Проверих на горния етаж, но с изключение на двата трупа къщата беше празна. После седнах в кухнята при възрастната двойка и погледах светлините от преминаващи коли, които танцуваха по фасадата на съседната къща. Зад едно перде се мярна човешка сянка. Или може би така ми се стори, понеже го исках. За секунда прескочих оградата и се озовах зад къщата на Джим Дохърти, притиснат до стената. На задната врата с тиксо беше залепена снимка, която потрепваше от вятъра в тъмното. Изображението беше същото, които Хюбърт ми бе пратил на мобилния телефон.

Отлепих снимката от вратата, натиснах бравата и влязох. Пенсионираният полицай седеше зад кухненската маса и държеше двуцевна пушка, насочена в гърдите ми.

— Изненадан ли си? — каза той.

Погледнах още веднъж снимката. Беше от церемонията по завършване на Полицейската академия и на нея се виждаше Джим Нелсън Дохърти — усмихнат, горд и щастлив от произвеждането си в полицейски ранг през 1982 г.

— Един умен приятел ми я изпрати днес.

— Досетил се е, а?

— Ти си полицай едва от осемдесет и втора. Две години след катастрофата.

— Това значи, че няма как да съм бил униформен на перона при дерайлирането на влака. Което си е самата истина. Хвърли пистолета.

На масата пред себе си Дохърти бе поставил червена пипка, надписана с черни букви, а до нея — черно куфарче. На пода в краката му имаше компютър, който той обърна към мен с върха на обувката си. На екрана се виждаше Рейчъл, вързана за стол и с превръзка на очите. На метър и половина от нея върху статив беше поставена гладкоцевна пушка, насочена в главата й. Поставих пистолета си на пода.

— Къде е тя, Джим?

— Допускам, че си бил в „Кабрини“. Това беше умно изпипано. Жената си я бива. Но нека не хабим малкото ценно време, с което разполагаме, за странични теми.

— Това включва и двамата ти мъртви съседи, а?

— Те бяха много стари, пък и умряха заедно. Ти дори не можеш да си представиш какво облекчение е това.

— Да бе, направо им завиждам.

— Млъквай, Майкъл! И сядай.

Млъкнах и седнах.

— Още нищо ли не схващаш? — каза Дохърти. — Може би искаш да ти попълня празнотите?