Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 90

Вдигнах снимката.

— Ти си бил във влака.

— Помощ!

Обърнах се по посока на звука, идващ откъм вратата на изтърбушения вагон. Лицето на Джим Дохърти изплува в едно от разкъсаните петна светлина, която се процеждаше отнякъде. Кожата му беше бяла като тебешир, а очите му — сини стъклени топчета — се въртяха безумно в орбитите, докато накрая се спряха върху мен.

На метър и половина по-нататък жената със зеления шал и благата усмивка беше запокитена към задната врата на вагона. Огънатият като хармоника метал бе смачкал краката и надробил костите й. Сякаш това не беше достатъчно, а и едно парче желязо се бе забило под ребрата й. Беше прекършена стоманена греда, част от носещата конструкция на моста, която бе пробила вратата при силния удар. Тъмнозелено, покрито с ръжда и кръв, желязото се плъзгаше напред-назад в гръдния й кош с всяко вдишване и издишване, които ставаха все по-редки. Жената с миловидното лице умираше. Това беше повече от очевидно дори и за едно дете като мен.

— Не те бях познал, докато не видях снимката — казах аз.

— Понякога животът си взема своя кръвен данък от хората още на крехка възраст. — Дохърти се изсмя гърлено; в смеха му се долавяха нотки на лудост. — Но аз те познах, Кели. Още в мига, когато влезе в участъка като новобранец. Същото жълтеникаво лице, каквото имаше и като дете. Все така се оглеждаше за баща си.

Пропълзях до Дохърти и двамата задърпахме топлия ръждив метал. През цялото време той мълвеше молитви и веднъж целуна жената по лицето; пазеше я да не се унесе в сън. Мина повече от минута, а тя не бе помръднала. От задната част на вагона се чу шум. Над главите ни проблеснаха червени светлини. Отнякъде се появи кондукторска шапка, а под нея — лицето на баща ми, очертано на фона на мрака.

— Тате, моля те! — казах аз.

По лицето му пробяга нещо като жалост; за момент си помислих, че може би ще се опита да я спаси. После нещата си дойдоха на мястото. Баща ми ме сграбчи за яката и ме хвърли към задната част на вагона и отворената свързваща врата. Ударих се в някакъв ръб и се свлякох през прага; усетих нощния въздух върху лицето си. Погледнах към линията на метрото, надвиснала над главата ми; иззад ръба й се подаваха пожарникарски шлемове.

— Излизай през вратата! — изрева баща ми и се опита да ме последва навън, към безопасността.

Дохърти се пресегна и го сграбчи за глезена. Баща ми го ритна с обувката си в лицето и го запрати към стената на вагона. Няколко мига усещах само тихото трептене на металната конструкция, което се предаваше по върховете на пръстите ми. После вагонът се хлъзна надолу и се наклони още по-силно на една страна. Стоновете се извисиха в писъци. Стоманата изохка, изплющяха скъсани нитове. Жената с миловидното лице изстена от болка, когато още нещо се заби в тялото й. Дохърти посегна да я улови, но дланите му бяха хлъзгави от кръв и тя му се изплъзна. Той я видя как се изхлузи навън и на мястото й повя студен вятър. Крясъците на Дохърти изпълниха вагона, изляха се през зеещата дупка и дълго отекваха по празния тротоар под нас.