Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 77

В този момент Хюбърт ме побутна с пръст по рамото и извърна монитора така, че да виждам текста, който бе свалил на екрана. Кимнах му и продължих разговора си с полицая.

— Няма проблем. Искам само още едно нещо. — И аз му обясних точно какво.

— Защо не оставим на федералните да се занимават с това? — попита Родригес.

— Защото се боя, че федералните ще се направят на умрели лисици.

— Докато ти се готвиш да отидеш при тях и да ги нариташ по задниците?

— Готвя се да отида и да им обясня ситуацията на място. След което да получа нужната ми информация.

На Родригес това никак не му хареса, но накрая се съгласи да се обади където трябва.

— Само гледай да не дразниш кардинала излишно.

— Аз ли? Откъде накъде ще го дразня!

— Защо ли не ти вярвам? Е, ти тръгвай нататък, а пък аз ще ти звънна.

Затворих телефона. Текстът, който Хюбърт бе намерил, все още се мъдреше на екрана. Беше вестникарска статия, поместена на 3-та страница от вчерашния „Чикаго Трибюн“. Заглавието гласеше: „Чикагската епархия плаща 12,3 милиона долара за потулване на секс скандал“.

Докато я четях, Хюбърт ме наблюдаваше и като приключих, каза само:

— Мотив.

— Може би. — Пъхнах телефона в джоба си и вдигнах палтото си от облегалката на стола. — Трябва да тръгвам. Изпрати каквото имаш до момента на компютъра на Лосън. Включително всичко за някогашната железопътна катастрофа. После чакай да ти се обадя и не мърдай никъде. — Тръгнах към вратата. — Тук добре ли ти е?

Хюбърт кимна.

— Екстра.

— Справяш се перфектно, Хюбърт. Надуши нещо, което може да се окаже атака с химическо оръжие срещу града и ни предостави много интересна следа.

— Значи сте доволен?

— Доволен е слабо казано. Е, карай в същия дух. Целта е близо. Ще ти се обадя пак до няколко часа.

С тези думи си тръгнах и оставих младежа сам в квартирата му, заровен в тонове информация. Опитваше се да хване акула с рибарска лодка.

41

Наричаха я Къщата с 19-те комина. Помислих си да ги преброя, но се отказах — не исках да осквернявам легендата с прозаични факти. Слязох от колата си и се отправих към сградата на Норт Стейт Паркуей, която служеше за резиденция на кардинала на Чикаго.

За два часа Родригес бе успял да ми издейства покана за аудиенция — в което нямаше нищо чудно предвид отчаяната нужда на Църквата да потули един потенциален скандал, клокочещ между белосаните й стени. Тъкмо посегнах да потропам на входната врата с тежкото бронзово чукче, когато телефонът ми иззвъня. Върнах се на тротоара. Беше отново Родригес.

— Влезе ли?

— На прага съм.

— Току-що проведохме няколко полеви теста в „Име Господне“.

— Брей, много бързо!

— Нашите хора влязоха вътре, преоблечени като чистачи. Първоначалните проби дават позитивен резултат за иприт. Оня мизерник го е сипал в светената вода.

Не че бях толкова изненадан, но по гърба ми полазиха тръпки.

— От епархията знаят ли? — попитах аз.

— Още не. Лосън нареди да запечатат купелите и смята да направи още няколко теста, така че ти си трай.