Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 78

— Няма проблем.

— Наистина ли смяташ, че нашият човек като дете е бил жертва на насилие?

Погледнах нагоре към резиденцията на кардинала; можех да се закълна, че една от завесите помръдна, и за миг се пренесох при ирландците в Саут Сайд.

— Мисля, че това си струва да се обсъди.

— Във всеки случай няма да ни навреди.

— Ами медиите? — казах аз.

— Какво медиите? Те нищо не подозират нито за писмото, нито за „Име Господне“.

— А Алварес?

— Алварес ще бъде нашият рупор. Чрез нея ще пуснем историята, когато си пожелаем. А пък тя ще получи своето ексклузивно интервю.

— Значи, за всичко си се погрижил?

— Ти дръж кардинала, Кели. Остави Алварес на мен. Когато свършиш, ми се обади.

— Окей.

— И още нещо, Кели.

— Какво?

— Не ми се прави на интересен.

Затворих телефона и пак застанах на прага на кардинала. Този път тъкмо стиснах в ръка месинговото чукче, и вратата се отвори. Подаде се една монахиня, облечена изцяло в бяло, и ме изгледа с превъзходство. Зад нея се бяха скупчили още три монахини с ръце, пъхнати дълбоко в колосаните ръкави, и мрачни лица. Първата се дръпна встрани, без да каже дума, и аз влязох. Духовният пастир на двата милиона католици в Чикаго се зададе иззад ъгъла на коридора с широка усмивка и протегната за здрависване десница.

— Мистър Кели!

Макар и вече на седемдесет и три, кардинал Джани беше нещо като рок звезда. На седемдесетия му рожден ден списание „Нюзуик“ бе излязло със статия, в която атлетичният смугъл италианец бе наречен „Американският папа“. Можех само да гадая как това бе прозвучало в Рим, но и днес Джани си беше на мястото, усмихнат както винаги и доколкото можех да преценя, в добро здраве. Той ме покани да вляза в една стая, която вероятно беше частният му кабинет, и ми посочи тапицираното с червен плюш кресло.

— Моля, седнете.

Като всеки жител на Чикаго, и аз бях минавал безброй пъти с колата си покрай резиденцията на кардинала и се бях питал как ли изглежда отвътре тази елегантна сграда от червени тухли и варовиков камък. Оказа се такава, каквато си я представях. Стаи с полиран паркет и коридори с полиран мрамор. Обширни помещения, натъпкани с мебели, които никой не ползваше, и картини на светци, които никой не познаваше. Букети цветя — кървавочервени и млечнобели — изпълваха и най-отдалечения ъгъл и изсмукваха кислорода от стаите. Накъдето и да се обърнех — лавици до тавана, пълни с книги. Вероятно повечето от тях бяха различни издания на Библията.

— Ще пиете ли кафе, мистър Кели?

— Благодаря, Ваше Високопреосвещенство. С удоволствие.

Джани вдигна показалец, без да извръща главата си. Някъде зад гърба му усетих движение. Някоя невидима монахиня бе тръгнала да изпълнява поръчката му.

— Ние тук вече обядвахме. Но ако сте гладен, сестрите биха се радвали…

— Не, благодаря — казах аз. Джани кимна и зачака, кръстосал крак върху крак; смуглото му лице беше гладко, спокойно и напълно безизразно.

— Предполагам, че се питате защо съм тук? — казах аз.

Джани разпери ръце с дланите нагоре.

— Прекарах почти цяла сутрин в разговори по телефона с кмета и с ФБР. Те ме помолиха да прекарам следобеда в разговор с вас и кой съм аз, че да им откажа!