Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 74

— Федералните няма да допуснат да присъствам, така ли?

— Ако се обърнем към тях тази сутрин — каза Родригес, — нямаш никакъв шанс. Ще трябва просто да ми се довериш.

— Ами ако не ти се доверя?

— Тогава ще ти сложа белезници и ще те заключа в някоя стая.

— Върви на майната си! — Алварес се оттласна със стола от бюрото и скочи на крака, като припряно засъбира книжата си.

— Седни си на стола, Рита!

Алварес помисли няколко мига и седна. Полицаят се надвеси напред.

— Аз не съм за два дни в този град. Нито пък ти. Освен това не обичам скрито-покрито. Иначе нямаше да си тук сега. Остани да работиш с мен, помагай ми с каквото можеш, и няма да съжаляваш.

Алварес погледна към мен, но ако се надяваше да прочете нещо по лицето ми, много се лъжеше.

— Искам стая с телефон.

Родригес поклати глава.

— Никакъв телефон, Рита. Нито интернет, нито електронна поща. Първо трябва да решим с кого и какво си имаме работа.

— Искам да получавам актуализирана информация на всеки час. И най-късно утре да мога да подам нещо в редакцията.

Полицаят кимна леко.

— И не се бъзикай с мен, Родригес!

— Няма, Рита. Обещавам.

След което репортерката напусна с апломб стаята за разпити и се отправи към доброволното си заточение. Вярно, тя отстъпи. Но не го направи без борба. А в Чикаго това значи много.

— Къде е репортерката? — Катрин Лосън плуваше в синя мъгла на компютърния екран. Двамата с Алварес й бяхме предали накратко историята на Рита Алварес, като й бяхме изпратили сканирано копие на писмото и двете карти.

— Скрили сме я на сигурно място — отвърна Родригес.

— А оригиналът на писмото?

— При нас е. — Родригес вдигна найлоновия плик срещу камерата. — Като че ли е доставено на ръка в редакцията, макар никой да не е видял приносителя.

— Чудесно! — каза Лосън. — От криминологичния отдел идват при вас да вземат оригиналите. Ще се наложи да разговаряме с епархията.

— Значи мислиш, че може да е истина? — каза Родригес.

Лосън потърка с длан челото си.

— Не знам какво да мисля, освен че, ако се окаже истина и се стигне до най-лошото, ще изглеждаме като кръгли идиоти.

Тя явно си мислеше за снощната пресконференция и за заслугите, които си бе приписала.

— Ще трябва да говоря с кмета — каза Лосън. — Може да го убедя да се обади на Църквата.

— Сега ли? — попита Родригес.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Междувременно искам да поговоря насаме с Кели.

Лосън изчака, докато вратата се затвори зад гърба на Родригес, и каза:

— Съжалявам, Майкъл.

— За какво?

— Ами че ти наговорих всичко онова снощи в бара. Че уж съм приключила случая, който толкова ми се искаше да оставя зад гърба си.

— Не мисли за това.

— Не мога да не мисля. Излиза, че през цялото време ти си разбирал какво става далеч по-добре от мен. Как го правиш?

— Късмет, предполагам.

— Още ли смяташ да се виждаш с Хюбърт днес?

— Трябва. Защо?

— Искам да се посъветваш с него за това писмо. Може пък да изскочи нещо.

— Сигурна ли си?

— Да. И ме дръж в течение на всичко, което е открил до момента. Включително за някогашната ти катастрофа.