Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 55
Майкъл Харви
— Даваш ли си сметка колко близо беше до смъртта?
Рейчъл бе застанала отстрани до линейката, приведена напред, със скръстени на гърдите ръце. Главата й беше бинтована. Когато се обадих по радиостанцията на Родригес, двамата разговаряли по средата на Лейк Шор Драйв. Малко след това постъпил и рапорт, че съм ранен. Тя се метнала в една от патрулните коли и през цялото време навиквала полицаите. Поне това беше тяхната версия впоследствие.
— Куршумът се е закачил в жилетката ми — казах аз, като й посочих с пръст четирите шева отстрани. — Драскотина, нищо сериозно.
— Въобще не е нищо, мистър Кели — обади се сестрата от екипа за бърза помощ. С намесата си тя никак не ми помагаше, затова реших да не й обръщам внимание.
— Как ти е главата? — попитах.
Рейчъл попипа белия бинт на слепоочието си.
— Главата ми си е добре.
Рейчъл се бе оказала на неподходящо място в неподходящ момент. Дали бе изтеглила лош късмет или невероятно добър, зависеше от гледната точка. Във всеки случай вината не беше моя, както и да изглеждаше отстрани.
— Някой ще те заведе ли да те снимат на рентген? — попитах аз.
Тя кимна.
— Родригес обеща да ме закара.
— Добре ли си?
По лицето й пробяга горчива усмивка.
— Просто съм уморена, Майкъл.
Взех ръката й в своята.
— Ще ти се обадя по-късно.
— Хайде по-добре утре.
— Сигурна ли си?
— Няма да ти е до мен днес, пък и аз имам нужда да се наспя.
Целунах я по бузата, после я изпратих с поглед, докато се отдалечаваше. Родригес, който чакаше до колата си, улови погледа ми. Пресегна се и докосна Рейчъл по рамото. Тя се качи в колата и се облегна назад върху опората за глава. Родригес седна зад волана и потегли.
Извадих системата от вената си и се надигнах. Два полицейски хеликоптера все още кръжаха над лагуната, най-вече за да прогонват летящите телевизионни екипи. До каяка имаше полицейска моторница. Аз тръгнах към брега на езерото.
— Мистър Кели, не може така да си тръгвате! — Сестрата от екипа за бърза помощ подтичваше след мен. — Може да изпаднете в шок, да не говорим за риска от инфекция.
— Какво, не слуша ли?
Катрин Лосън се изкачваше уморено по склона насреща ми. Още трима агенти вървяха по петите й. Лосън свали латексовите си ръкавици и ги пусна в плик с надпис „Опасно“.
— Какво открихте? — попитах аз.
Лосън вдигна пръст и няколко минути двете със сестрата си говориха тихо, но оживено. После тя се върна при мен.
— Можеш да ми благодариш, Кели. Току-що ти издействах да не ходиш в болница.
— Наистина ли?
— Наистина, я. — Тя ми подаде флакон с таблетки. — Вземи четири веднага и после по две на ден, докато свършат. Това е против инфекция.
— Четири още сега?
— Така каза сестрата. Как е раната ти?
— Жилетките ви нищо не струват.
Лосън хвърли поглед към полицейската бронежилетка, сгъната и поставена на пода на линейката.
— Тази не е наша. На чикагската полиция е.
— Ами ако бях с една от вашите?
— Сега сигурно щях да помагам на Рейчъл Суенсън да си избира черна рокля. Между другото как е тя?
— Току-що си тръгна. Леко е контузена в главата от въздушната възглавница, но иначе й няма нищо.