Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 52

Родригес натрака още няколко реда на компютъра си. После отново вдигна поглед към мен.

— Нямаш нищо против, нали?

Рейчъл ми бе казала, че е добре. Във всеки случай не звучеше зле по телефона. Освен това ми бе дала да разговарям с един от хората наоколо, който също ме бе уверил, че й няма нищо. Затова я бях оставил да ми разкаже за мъжа на хълмчето. Да ме убеди да го гоня.

— Нищо против.

— Отцепили сме района на изток от Холстед Стрийт и по протежение на брега, от „Адисън“ до Норт Авеню. Включват се няколко хеликоптера, разпратено е описание. Ако не се е качил на кола, все още имаме шанс да го хванем.

— Колко души е убил?

Родригес вдигна рамене.

— Не знам. Но нещата не звучат никак добре.

Със свирене на гуми полицаят сви наляво от „Шеридън“ и даде газ по „Дайвърси“, която в тази посока беше затворена за транзитно движение и свършваше в заграден паркинг за коли. Бяха минали по-малко от пет минути след последния изстрел. На паркинга имаше общо три автомобила. Всичките бяха празни. Двамата с Родригес извадихме пистолетите си и се отправихме към футболните игрища от другата страна.

— Участъкът, който тя описва, е веднага зад онзи хълм — каза Родригес. — Аз ще тръгна напред. Ти заобиколи откъм южната страна. Ако е още пеша, не е изключено да е тръгнал нататък.

Родригес беше прав. Ако стрелецът бе тръгнал на север или запад, щеше да му се наложи да измине близо осемстотин метра по открит терен. Паркингът се падаше на юг. Зад него имаше прикритие — виещи се алеи, дървета, няколко подлеза.

— Съобщи за мен на полицията, че да не ме гръмне някой — казах аз.

Родригес кимна.

— Съобщил съм. Само не се преобличай в други дрехи. Ето ти и радио.

Той ми хвърли една портативна радиостанция и пое към хълма. Намалих докрай силата на звука и тръгнах със забързана крачка на юг по алеята, която заобикаляше покрай яхтеното пристанище и лагуната на Линкълн Парк. След две минути, през които бях изминал двеста метра, видях едно куче, застанало на върха на хълмче, което махаше с опашка без видима причина. Разбирах малко от кучета. Съвсем малко, но достатъчно. Например моето никога не махаше безпричинно с опашка; обикновено правеше това, когато видеше нещо или някого. Тръгнах нагоре по склона.

— Какво има, приятелю? — Наведох се и почесах кучето зад ушите. То замаха още по-усърдно с опашка. Пътеката се спускаше наляво и завиваше под моста на Фулъртън Авеню. Аз запристъпвах предпазливо към черната дупка под моста. Кучето остана на мястото си. Умно куче.

28

Робълс беше облечен с тъмносиньо долнище на анцуг, суичър със синя качулка, ръкавици и шапка. В единия джоб на суичъра си носеше револвер с къса цев, в другия — връзка ключове. Над главата му Фулъртън Авеню беше притихнало. Някъде в далечината се чуваше ритмичното пулсиране на хеликоптерен ротор. Беше стигнал на двайсетина метра след моста, когато някой зад гърба му подвикна на куче. Нямаше много време. Нелсън изрично му бе казал, че разполага с десет минути след последния изстрел, за да стигне до уреченото място. Оттогава бяха изминали седем. Робълс можеше да се затича, но не го направи. Вместо това се отклони от пътеката, навлезе в храсталаците до лагуната и зачака. Чу стържене на чакъл под нечии стъпки, плисък на вода и глухо дрънчене на кофа за боклук, на която някой бе вдигнал капака. Изпод моста надникна глава, подаде се ръка с оръжие. Робълс даде два бързи изстрела. Нечие тяло се строполи назад в тъмнината. Робълс се огледа. На километър и половина-два на север суматохата продължаваше, всички се суетяха край мястото на трагедията, но никой не се сещаше да се огледа наоколо. Точно както бе предвидил Нелсън. Робълс се изправи, изтупа пръстта от анцуга си и затича напред. След още петдесетина метра откри постройката, която търсеше, пъхна ключ в бравата и изчезна вътре.