Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 28

— Глупости! Точно така изглежда, но знаеш ли какво? Никак не ми е зле тук.

Моят стар приятел гледаше с ясните си сини очи в бъдещето, за което повечето предпочитаме да забравим. Чертите на лицето му бяха някак по-фини, отколкото ги бях запомнил. Кожата му, тънка като пергамент, беше изпъната върху гладкия череп.

— Само че ти не си дошъл, за да слушаш тъжната ми история, нали, Майкъл? — Дохърти погледна няколкото дебели кафяви папки, които междувременно бе поставил на масата между нас.

— Мислиш, че съм луд, а? — казах аз.

Той вдигна рамене.

— Какво е лудостта? Тази игра се играе с нюх. Да ти кажа право, и аз си помислих кажи-речи същото.

— Айде, бе!

— Ами да. Това беше първото, което ми дойде наум, когато прочетох за стрелбите в центъра. Същата дата. Същото място. — Дохърти се наведе напред; от мястото си чувах ясно как въздухът свири в трахеята му. — Пък и аз бях там, Майкъл. Не забравяй това!

Той се поизпъчи и пусна две бучки захар в чая си.

— Имаш ли и други улики в тази посока?

— Всъщност имам.

Дохърти поприсви очи. Той така и не бе стигнал по-нагоре от сержант. Най-вече защото никога не се бе подмазвал на хората, от които зависеше кариерата му. Ала въпреки ниския си чин старият ирландец притежаваше завидна интелигентност. Такава, че понякога враговете му се питаха дали не играят шашки срещу съперник, който тихомълком ги бие на шах.

— Знаех си, че има още нещо! — възкликна той. — Казах си го още в мига, когато видях лицето ти да се подава от съседната къща. Казах си: „Тоя проклетник Кели пак е тръгнал да обикаля старите улици!“

Докато говореше, Дохърти повдигна корицата на една от папките и запрехвърля купчина снимки. Пръстите на ръцете му бяха все още пъргави и силни. Ръце на полицай. Макар и пенсиониран.

— Та какво още си надушил, синко?

— Тази сутрин бях на перона на „Саутпорт“ — казах аз.

— При първата стрелба?

Кимнах.

— Хукнах след мъжа и го гоних няколко преки.

— Но не си го хванал, доколкото разбирам.

— Той ме причака в една странична уличка. Опря ми пистолет в главата, но не ме гръмна.

Дохърти остави старите снимки и прекара показалец по долната си устна.

— И сега предполагаш, че ти е заложил въдица?

— Не предполагам, знам го. След второто убийство ми се обади.

— Убиецът ти е позвънил по телефона?

— Мисля, че са двама, но… да, единият ми се обади. Намери ме на мобилния.

Дохърти се изсмя гърлено.

— Не му липсва наглост. И какво ти каза?

— Похвали ми се с убийствата. Наприказва ми всякакви идиотщини. Но се обръщаше към мен по име и знаеше това-онова за миналото ми. Спомена Омир.

— Онзи с „Илиадата“ и „Одисеята“?

— Същият.

Ирландецът пристъпи към мивката и започна да разучава отражението си в огледалото.

— И сега се питаш дали няма някаква връзка със стария случай?

— Затова съм тук, Джим.

Дохърти доля гореща вода в чашата си и отново седна на масата при папките.

— Аз нито за миг не съм престанал да се интересувам от случая, Майкъл.

— Знам. Държиш ли връзка с някого от тях?

— Някои измряха. Други са стари и немощни. А пък синовете и дъщерите им… — Дохърти повдигна рамене, отписвайки цяло едно поколение. — Те просто не смятат, че си струва. Разбираш ли какво искам да ти кажа?