Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 27

— Може да се каже — отвърнах аз. — Откъде позна?

— Не съм познал, хрумна ми просто, че може да се отбия и да кажа здрасти на тези двамата. Това твоята кола ли е? — Дохърти посочи с палец през рамо към улицата.

Кимнах.

— Тези хора ме видяха пред вратата на къщата ти и бяха така любезни да ми помогнат да те издиря.

По всичко личеше, че Дени и Пег харесват Джим Дохърти. В негово присъствие те видимо се оживиха, сякаш беше някаква ирландска кралска особа, ако такова нещо изобщо съществува.

— Благодаря ви, че го задържахте — каза Дохърти.

Дени кимна.

— Казахме му само, че скоро ще се прибереш, Джими! — Старицата се дръпна настрани, за да го пусне да влезе.

— Не, Пег, няма нужда. Моят приятел Майкъл е много зает и бърза. — Дохърти ми хвърли многозначителен поглед и аз кимнах. — Така че ще го поканя отсреща на чаша чай да си побъбрим. Утре пак ще намина да си кажем с вас приказката.

Джим намигна на възрастната двойка и ме побутна към портичката. Отдалечавайки се, усещах погледите им върху гърба си. Дохърти размахваше жизнерадостно ръце и се смееше, докато ми казваше:

— Добре че те отървах, Кели! Влезеш ли в тяхната къща, няма излизане. Ето ме, на твое разположение съм.

На алеята за коли пред къщата си бившият полицай сви настрани и ме поведе към задната врата. В този квартал официалните входове на къщите се ползват при първа визита, а редовните посетители се ориентират направо към задната врата.

— Искаш ли чай? — попита Дохърти, докато закачаше палтото си на една кука в кухнята. Кимнах и той ми направи знак да го последвам към голямата маса. — Е, сядай. В другата стая съм приготвил всичко, което ти трябва.

— Знаеш защо съм дошъл, така ли?

Дохърти драсна клечка кибрит, запали газовата печка и постави чайника.

— Разбира се, че знам за какво си дошъл. А сега сядай, че като стоиш прав, ме изнервяш.

15

— Изглеждаш добре, Майкъл!

С Джим Дохърти не се бяхме виждали може би пет години, още от деня на пенсионирането му, когато пихме заедно „Гинес“ в една доста приятна ирландска кръчма на име „Емит“. Оттогава много пъти се бях канил да му се обадя. Дори си го бях записвал сред задачите за деня. Но така и не намерих време.

— Благодаря, Джим. Доста време мина. Как я караш?

Дохърти повдигна вежди в престорена изненада. Усмивката, която последва, мигом изтри вътрешните ми съмнения, че ми се сърди.

— Не се оплаквам. Всъщност пенсионерският живот ми се отразява доста добре.

Той посочи с широк жест вътрешността на къщата си — практически идентична с тази на съседите, само дето нямаше разпятие, нито портрет на Кенеди на стената. Всъщност интериорът изглеждаше някак гол — никакви картини, дори репродукции. Всичко необходимо за живеене и нищо излишно. Само няколко прости дървени рафта, натежали от книги.

— Знам — продължи той, — изглежда доста потискащо. Малко тенджери и тигани и едно старо ченге, което чака да умре.

Поклатих глава. Дохърти обаче не беше от ония, които си спестяват истината.