Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 29

Кимнах. Тези неща не ставаха задочно.

— Значи смяташ, че няма връзка?

— Не съм казал такова нещо. Може и да има. А може и да е само съвпадение. Или пък тези типове те използват за отвличане на вниманието.

— И федералните така мислят.

— ФБР?

— Те водят случая. Днес се запознах с тях.

— А чикагската полиция?

— Има и техен човек в играта, но федералните поръчват музиката.

— Стъпвай внимателно, Майкъл.

— Разбирам. Какво ти казва вътрешното чувство, има ли връзка?

— Честно? — Дохърти погали папките с върховете на пръстите си. — Мисля, че това тук занимава вниманието ти повече, отколкото ти се иска да признаеш. И винаги е било така.

— Значи, виждам призраци.

— Възможно е. Бюрото подава ли ти информация?

— Оттук-оттам по нещо, но като цяло не много.

— И ти искаш да си проведеш собствено разследване, сам?

— Още един чифт очи биха ми свършили добра работа, ако това намекваш.

— Нищо не намеквам. Освен това моите очи вече не са във върхова форма. Да не говорим, че никога не съм бил детектив.

— Достатъчно способен си за детектив, пък и целия си живот си посветил на този случай.

Смехът затихна в гърлото му, преди да бе изскочил навън.

— Можеш да ползваш всичко, с което разполагам. Ако ти хрумне нещо свежо и искаш да се допиташ до някого, тук съм.

— Но иначе?

— Но иначе съм твърде стар. Знам, че това звучи неубедително, но повярвай ми, един ден и ти ще се докараш дотук и тогава ще разбереш какво имам предвид. Освен това разчитам на теб да свършиш и моята работа.

— Както кажеш, Джим.

Той се усмихна.

— Е, добре тогава. А сега дай да ти покажа какво имам и после ми се разкарай от главата.

С тези думи Дохърти отвори една от папките. Беше пълна с хартии и снимки. В нея се намираше моето бъдеще, което ме гледаше втренчено през миналото ми.

16

Бях на девет години и седях на последната седалка в предпоследния вагон на влака по чикагската Кафява линия, заслушан в равномерното скърцане на стомана и дърво, докато влакът се полюляваше и потракваше на завоя, а сивите сгради покрай Централния пръстен прелитаха една по една отстрани. На съседната седалка през пътеката седеше непознат мъж. Имаше изпито лице, постоянно наведено към обувките му; беше облечен с дълъг черен балтон и ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете. През три седалки от него се бяха сгушили двойка влюбени, допрели глави; жената беше увита в плътен зелен шал и от време на време поглеждаше към картата с маршрута на стената.

Влакът спря със скърцане и придръпване на ъгъла на „Рандолф“ и „Уелс“. Аз извърнах очи назад и видях как кондукторът мина през вратата между вагоните, натисна едно копче и промърмори нещо в интеркома. Гласът му прозвуча тенекиено по евтината уредба. Нещо за Лилавата линия и Еванстън. Зачервените му очи ме регистрираха, без да трепнат. После подаде глава през прозореца, огледа перона и затръшна вратите на вагона. Когато влакът отново потегли, кондукторът изчезна в следващия вагон, а мършавият мъж от съседната седалка се премести при мен.