Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 30

— Здрасти, малкият!

Не отговорих. Само свих юмруци и усетих как гърлото ми пресъхна.

— Чуваш ли, момче?

Ръката ми стисна дръжката на чука, който носех в джоба си; цялото ми съзнание се фиксира в парчето кост, чрез което долната му челюст беше свързана с черепа.

— Къде слизаш? — Мършавият мъж се премести още по-близо до мен, пръстите му заопипваха ръкава на якето ми, тялото му ме притискаше в ъгъла. За миг зъбите му проблеснаха, очите му се извиха към предната част на вагона, за да видят дали някой не ни гледа. Яката на ризата му беше разхлабена, по бузите и шията му беше набола синкавочерна брада. Под острите косми кожата му имаше болнав вид.

— Я се разкарай от тук! — Издърпах ръкава си и понечих да извадя чука от джоба на якето. Не беше най-доброто решение, но със сигурност щеше да свърши работа. А това ми беше достатъчно.

— Всичко наред ли е, младежо? — Жената със зеления шал се беше приближила безшумно и сега стоеше на пътеката до нас, оглеждайки внимателно мършавия мъж, който й се захили угоднически.

— Нищо ми няма, госпожо! — Ръката ми пусна чука, който си остана в джоба. — Просто смятам да се преместя на друга седалка.

Лицето й беше широко и ъгловато, със сплеснат нос. Некрасиво, но открито и честно лице. Може би дори мъдро. Когато чу отговора ми, тя засия и в този миг усетих топлина, която би ми доставила радост, ако тогава можех да предположа колко ще ми липсва тя през остатъка от детството ми.

За момента се задоволих да заобиколя мършавия мъж, без да се допирам в него, и да се преместя през две седалки напред. Така се озовах до жената и приятеля й, чието лице беше сгушено в гънките на балтона. В това време кондукторът се бе върнал на мястото си в задната част на вагона и се возеше, подпрян на прозореца със затворени очи, полюшвайки се леко в ритъма на колелата. Така си пътувахме мирно и тихо, когато влакът навлезе в острия завой при ъгъла на „Лейк“ и „Уобаш“.

17

В продължение на час, ако не и повече, двамата с Джим Дохърти възстановявахме парче по парче миналото. Тръгнах си към десет, стиснал под мишница папките, които ми бе заел моят приятел.

Пъхнах ключа в бравата и полека отворих вратата на апартамента, като внимавах да не вдигам шум. Не че това имаше някакво значение. Тя ме чакаше от другата страна на вратата, мятайки цялото си тяло заедно с опашката в приветствен спазъм. Аз коленичих и я грабнах от пода. Маги, женският ми спрингер шпаньол, беше на година, но сякаш нямаше собствено телесно тегло. Облиза лицето ми навсякъде, където можа да достигне с език, след което се изскубна от ръцете ми и тупна на пода. Дръпнах се крачка назад и се загледах във вихрушката от кафяво, златисто и бяло, която се мяташе бясно из дневната — един път, два, три, докато накрая скочи на канапето и застана на едно място, вперила поглед в мен, с изплезен език, останала без дъх, но неспираща да мята опашка. Приклекнах, докато очите ми дойдоха наравно с нейните, и се престорих, че се хвърлям върху нея. Тя финтира с глава наляво и в следващия миг побягна надясно, право към кухнята. Чух стърженето на ноктите й по теракотата и после глух удар, вероятно в хладилника. Миг по-късно Маги беше отново в дневната и се носеше стремително към мен. Застанах на едно коляно и както бе подскочила, я сграбчих във въздуха. Тя се сви на кълбо върху гърдите ми и застина неподвижно. Намерих си място за сядане върху канапето. След пет минути палето вече спеше. Поседях така около половин час — най-приятната част от денонощието ми. После леко смених позата. Маги моментално отвори очи и се протегна. Скочи на пода, разтръска козината си и размаха опашка, като ме гледаше въпросително: какво има за вечеря?