Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 123
Майкъл Харви
— Остава ти малко време, Джон. Нещо друго?
— Ние нямаме нищо общо с палежите в Кейтаун. Те бяха работа на властите.
— Щастливо съвпадение?
— Те съзряха възможност за контрол на заразата. А същевременно и възможност да се отърват от куп нежелани индивиди. Кой съм аз, че да споря с тях?
Бутнах към него писалка и няколко бели листа.
— Напиши всичко.
Той се подчини. Писа в продължение на няколко минути. Гърлото му започна да се подува, очите му се затваряха.
— Това има нещо общо със слизестите мембрани — казах аз, докато четях написаното. — При някои хора започват да се подуват три-четири минути преди осветлението да угасне. Но ти вероятно го знаеш…
— Моля те! — прошепна Стодард и докосна ръката ми.
— Продължавай да пишеш.
Директорът отново се надвеси над хартията. Моли се размърда на канапето. Обърнах се да я погледна. В ръката й проблясваше малък сребристо черен пистолет.
— Не! — изкрещях аз и се втурнах към нея. Тя натисна спусъка в мига, в който Стодард вдигна глава и се обърна. Малокалибреният куршум го улучи малко под веждата. Водещият биобоец на Америка беше мъртъв още преди да се строполи на пода.
— Стана ми гадно да го слушам! — изсъска Моли, после се закашля и изпусна пистолета.
Изритах го към ъгъла и измъкнах своя.
— По колко начина възнамеряваш да ме убиеш, Майкъл?
— Няма да умреш, Моли. Поне засега.
Смъкнах маската и я спуснах надолу към бедрото си. В същия момент вратата се отвори и на прага застана Джеймс Дол.
— Какво става тук, по дяволите?
— Тъкмо се канех да обясня на Моли, че спреят от това флаконче ще раздразни белите й дробове и може би ще й докара главоболие, но нищо повече. — Кимнах към пистолета в ъгъла и добавих: — Ама тя гръмна Стодард. Предполагам, че ще го включите в досието й.
— Все някой трябваше да го направи, Майкъл — каза Моли и се върна на канапето. — От начало до край.
— Ако продължаваш да дрънкаш, лично ще ти пръсна главата!
— Едва ли — каза Моли и погледна над рамото ми. В главата ми прозвуча предупреждението на Родригес и веднага разбрах какво ще последва.
— Хвърли оръжието.
Обърнах се. Служебният пистолет на Джеймс Дол беше насочен в гърдите ми.
— Позволих ти да ги поизплашиш, но не и да ги убиеш — процеди той. — Поне не и двамата.
— Защо?
— Оръжието!
Плъзнах пистолета си по пода. Дол го прибра в джоба си, заедно с това на Моли.
— Чувал ли си за човек, когото наричат Обитателя, Кели?
— Той нямаше ли нещо общо с Робърт Крейн?
— Сядай — каза Дол и посочи с пистолета си един от столовете.
Подчиних се. Дол се настани срещу мен.
— Нямах представа защо са пуснали след теб именно Крейн — поясни той. — Едва по-късно ми казаха за Обитателя. — Той се извърна към канапето. — Ще му обясниш ли останалото?
Моли бавно се изправи. Чух свиренето на дробовете й, докато минаваше покрай мен, за да набере някаква команда на компютъра си. Един от мониторите оживя и на него се появи карта на Северна Калифорния. Оживя и другият, вдясно от него. На екрана се появи оцветена ДНК верига, а в горната му част замига думата