Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 119

— Каза, че възнамерява да купи няколко сгради близо до Гарфийлд Парк. Кеш. Разполагал със списък на собствениците, готови за попълване ипотеки и нотариални договори. Всичко, което му трябва.

— Кучи син! — изругах аз.

— Ами, да. Каза, че ще ги изкупи почти без пари. Мамка му. Още вадят трупове от мазетата, а тоя тип вече действа!

Новият ми приятел избърса обектива с мека кърпичка и го монтира на апарата си.

— Какво ще правите с тях? — попитах аз и кимнах към фотоапарата.

— Със снимките ли? Нищо. Правя ги за себе си. От време на време продавам по някоя на вестниците.

— Браво.

— История — въздъхна човекът. — Всичко тук ще стане част от историята. Най-слабо отразената тема в историята на съвременната журналистика. Адски малко снимки. Никакви видеоматериали, с изключение на онези, които са заснети от официалните власти. Никакви очевидци.

— С изключение на хората, които преживяха този кошмар — отбелязах аз.

— Точно така. Ама няма кой да им повярва.

Човекът щракна новинарския хеликоптер, който висеше над нас, после отново насочи вниманието си към загражденията. Позяпах го още десетина минути, без да знам защо изобщо съм тук, когато отдавна би трябвало да съм на друго място. После му стиснах ръката и тръгнах да си вървя. Фотографът ме попита искам ли да ми изпрати копия и аз му казах „да“. Дадох му визитната си картичка.

62

— Къде си?

— Не съм далеч — на десет-петнайсет минути с кола.

Завих покрай Бъкингам Фаунтин, излязох на Кълъмбъс Драйв и отпих глътка черно кафе от чашата си.

— А ти къде си?

— Исках да хвърля един поглед на Уест Сайд. Там вече свалят загражденията.

— Не вярвай на Дол, Кели.

— Той ще си свърши своята работа.

— Докато те застреля в гръб.

— Това е положението. Но аз имам и резервен план.

Потънах в движението по Лейк Шоър Драйв. Вляво се простираше Солджър Фийлд.

— Не искаш ли да дойда и аз?

— Вече ти казах. По-добре да бъдем разделени.

— Добре, обади се, като свършиш — каза Винс Родригес и прекъсна връзката.

Аз щракнах капачето на джиесема и усилих радиото. Песента ми хареса, въпреки че я чувах за пръв път. Напуснах Кълъмбъс Драйв и поех по Петдесет и трета.

На паркинга пред „Лаборатории Си Ди Ей“ имаше три коли. Фоайето беше безлюдно. Влязох в асансьора и натиснах копчето за третия етаж. Те работеха заедно в една от лабораториите. Минаваше осем, когато се присъединих към тях.

— Майкъл?

Моли Карълтън не знаеше как да прикрие нервната си усмивка.

— Май си стигнала до заключението, че Гилмор ми е видял сметката, а? — попитах. — Или че сме се избили взаимно, а някоя добра самарянка е дошла да почисти след нас? А може би че съм изчезнал, след като си свърших работата?

— Как стигнахте тук? — попита един мъж, чиято физиономия ми беше позната от корицата на последния „Нюзуик“. Редакторите на списанието величаеха Джон Стодард като „водещия биобоец на Америка“.

— Казвам се Майкъл Кели.

— Знам кой сте. Но в момента нарушавате правилата за достъп до частна лаборатория.

— Я върви на майната си, Джон.

Стодард се изправи и насочи пръст към Моли.

— Повикай охраната!

Жената ми хвърли последен умолителен поглед и посегна към телефона на стената. Аз го избих от ръката й. Стодард ме изненада с опит да ме нападне. Повалих го лесно с един десен прав. Моли хукна към вратата. Оставих я да стигне прага, преди да й покажа пистолета си.