Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 118

— Ще се погрижа за всичко.

— И за това тук? — попита кметът и разпери дебелите си пръсти върху снимките.

— Мога да си затворя очите за Рисман, но мога и да го предам на федералните.

— Сториш ли го, с мен е свършено.

— Няма доказателства, че вие сте били в течение на плановете на Рисман.

— Наистина не съм бил. Но от политическа гледна точка…

— Ще бъдете тотално прецакан, господин кмете — кимнах аз.

Уилсън отпи глътка кафе, помълча за момент, после попита:

— Какво искаш?

— Чадър в случай, че нещата се объркат.

— Какъв по-точно?

— Искам приятелите ми да бъдат защитени. Родригес, Рита Алварес и Рейчъл Суенсън. Най-вече Рейчъл.

— От кого?

— Ако случайно се проваля.

— А ако откажа?

— Е, тогава ще чакаме да видим какво ще се случи — свих рамене аз.

Уилсън прибра флашката в джоба си и каза:

— Добре, разбрахме се.

Станах да си вървя, но кметът вдигна ръка.

— Ще ми кажеш ли какво си намислил да правиш днес?

— А вие ще ми кажете ли какво сте намислили да правите с Рисман?

— Прав си — въздъхна кметът.

Напуснах заведението, оставяйки кметът на Чикаго да плати сметката. Това беше най-малкото, което можеше да направи за мен.

61

Уест Саид продължаваше да бъде затворен за движение и аз стигнах дотам, докъдето можех. Няколко коли бяха спрели встрани от пътя. Хората в тях пиеха кафе, въоръжени с телеобективи на своите камери. Носех си плоска бутилка бърбън „Ноб Крийк“ в книжен плик. Извадих я от жабката и развинтих капачката. Проследих с очи слънчевите лъчи, падащи косо над асфалта. Замислих се за Уилсън и усетих подвижните пясъци под краката си. После погледнах бутилката. Малка, квадратна, готова да ми окаже помощ при още по-дълбокото затъване. Прибрах я обратно в плика, изключих двигателя и слязох.

Мъж на средна възраст с джинси, черно палто и ръкавици без пръсти се взираше в дисплея на своя „Канон“. На главата си имаше шапка на „Сокс“, обърната с козирката назад.

— Какво снимате? — попитах.

— Събарят загражденията — отвърна човекът, без да сваля очи от екранчето. — Искате ли да погледнете?

Кадърът беше превъзходен. Лъчите на утринното слънце падаха върху розовия прах, който се издигаше над уличното платно. Петима работници демонтираха загражденията. Въоръжени с дебели брезентови ръкавици, двама от тях сваляха спиралите с бодлива тел. Другите трима навиваха части от мрежата и я пренасяха до спрелия наблизо камион. Зад тях остана да стърчи гора от колове. Не носеха предпазно облекло, за разлика от някакъв войник с пушка, който наблюдаваше операцията, навлякъл пълна защитна екипировка.

— Медиите се съсредоточиха върху главния портал, който започнаха да демонтират още снощи — добави мъжът. — Но на мен тук повече ми харесва.

— Какво видяхте?

— Хора, които влизат пеша. Започнаха още рано сутринта.

— Местни?

Мъжът се засмя и пое камерата от ръцете ми.

— Брокери на недвижими имоти. Пих кафе с един от тях, ирландец на име Гибънс. Носеше цяла торба с документи за покупко-продажба. Каза, че са за двеста.

— Двеста хиляди?

Човекът кимна и измъкна друг обектив от чантичката на фотоапарата.