Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 78

— Закъсняваме, Сам.

„Може би не трябваше да го казвам, за да не превиши скоростта и да не злепоставим Бюрото. Защо винаги когато бързам, има такова движение? Проклет мерцедес, спря преди още да е светнало червено! Защо ти е кола, която вдига двеста и четиридесет километра в час, когато не можеш да караш и с петдесет? Добре, мерцедесът пое към Джорджтаун. Някой богаташ, сигурно. Продължаваме по Пенсилвания авеню. Най-после се вижда Белият дом. Завиваме по Уест Екзекютив авеню. Охраната на портала ни махва да влезем. Спираме пред Западния вход. Посреща ни служител на Сикрет Сървис, облечен официално. Папийонката му май е по-хубава от моята. Сигурно е хваната с игла. Всъщност, като си помисля, служителите в Белия дом трябва да бъдат облечени официално. По дяволите, той трябва да е женен! Едва ли го е направил сам. Следвам го през фоайето. Минаваме покрай статуята на Ремингтън и влизаме в Западната приемна. Посреща ни друг служител на Сикрет Сървис, също облечен официално. И неговата папийонка е по-хубава от моята. Предавам се. Съпровождат ни до асансьора. Поглеждам часовника: 8:06. Не е зле. Влизам в Западния салон.“

— Добър вечер, господин президент.

— Здравей, хубавице.

Изглеждаше прекрасно в синята си рокля, фантастично създание. Как можа да я заподозре?

— Здрасти, Марк.

— Роклята ти е страхотна.

— Благодаря. Ще влезеш ли за минутка?

— Не, по-добре да тръгваме. Паркирал съм лошо.

— Само да си взема палтото.

„Отварям й вратата на колата. Защо ли просто не я хванах за ръка, не я отведох в спалнята и не я любих с лудешка страст. Щях да се заситя и със сандвич. Така щяхме да правим нещо, което и двамата желаем, и да си спестим време и неприятности.“

— Денят ти мина ли добре?

— Напрегнато. А твоят, Марк?

„О, мислех за теб, дори по време на работа, и не ми беше лесно.“

— Бях адски зает. Съмнявах се дали ще успея да дойда.

„Запалвам колата, десен завой по Ем стрийт към Уисконсин. Отминаваме ресторант «Рой Роджърс». Да вземем едно-две пилета и да се прибираме.“

— А, най-после!

„По дяволите, откъде изникна този фолксваген?

— Ама че късмет! Ще намериш друго място.

— Да, но на четиристотин метра от ресторанта.

— Разходката ще ни се отрази добре.

«Дали розите са пристигнали? Сутринта ще тикна цветарката в затвора, ако не ги е изпратила.»

— О, Марк, колко невъзпитано от моя страна да не го кажа по-рано. Благодаря ти за прекрасните рози. Ти ли си бялата? Или Шекспир?

— Не мисли за нея, красавице.

«Лъжец! Толкова харесваш Шекспир, но какво ще кажеш за Коул Портър? Влизаме в изискан френски ресторант. Изпитвам странно неудобство. Неудобство е точната дума. Агент на ФБР в подобно заведение? Обзалагам се, че струва майка си и баща си. Пълно е с надути сервитьори с протегнати ръце. Е, по дяволите, все пак това са само пари.»

— Знаеш ли, че това заведение е причината да обявят Вашингтон за столица на френските ресторанти в Америка?