Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 69
Джефри Арчър
— Как намирате вечерята? — попита ги сервитьорът, който се навърташе край тях.
— Прекрасна е, благодаря — отвърна Елизабет. — Знаеш ли, Марк, веднъж нарекох баща си военнопрестъпник.
— Мислех, че е противник на войната.
— Изглежда, знаеш доста за баща ми. — Елизабет го погледна подозрително.
„Но не достатъчно, помисли си Марк. А колко можеш да ми кажеш ти?“
Дори и да бе забелязала някакъв признак на безпокойство у него, Елизабет не го показа и продължи:
— През седемдесет и девета той гласува в полза на военния бюджет и аз отказвах да седя на една маса с него в продължение на цял месец. Не мисля, че това му направи впечатление.
— А майка ти?
— Умря, когато бях на четиринайсет. Може би затова съм толкова привързана към баща си.
Елизабет погледна ръцете си, събрани в скута. Очевидно искаше да сменят темата. Тъмен кичур падна на челото й и проблесна.
— Имаш много хубава коса — тихо каза Марк. — Първия път, когато те видях, ми се прииска да я докосна.
Тя се усмихна.
— Предпочитам къдравите коси. — Елизабет подпря брадичката си с ръце и го погледна дяволито. — Ще изглеждаш фантастично, когато станеш на четиридесет и слепоочията ти посивеят. При положение че дотогава имаш коса, разбира се. Знаеш ли, че мъжете, които оплешивяват откъм темето, са секси, тези, които оплешивяват при слепоочията, мислят, а онези, които остават съвсем без коса, мислят, че са секси?
— Ако темето ми оплешивее, ще го приемеш ли като декларация за намеренията ми?
— Може да се наложи да чакам дълго.
По пътя към дома й той спря, прегърна я и я целуна, отначало колебливо, тъй като не знаеше каква ще бъде нейната реакция.
— Мисля, че съм наполовина влюбен в теб, Елизабет — промълви той в меките й топли коси. — Как ще постъпиш с последната си жертва?
Известно време тя продължи да върви, без да говори.
— Може би и аз съм наполовина влюбена в теб — промълви тя толкова тихо, че Марк едва я чу. — Дори повече от половина. А това не е дума, която използвам често.
Вървяха бавно, хванати за ръка, смълчани, щастливи. Следваха ги трима не много романтични мъже.
В добре обзаведения хол, на кремавия диван, той я целуна отново.
А тримата „неромантични“ мъже чакаха отвън, скрити в сенките.
6 март 1983, неделя
Марк прекара неделната сутрин в довършване на доклада си за директора. Започна да нарежда бюрото си. Безпорядъкът му пречеше да мисли. Събра бележките си и ги подреди според логическата им последователност. Свърши едва към два часа, без да забележи, че е пропуснал обяда. Записа имената на петнайсетте сенатори, които му бяха останали — шест в колонката „Комисия по външната политика“ и девет в „Законопроект за контрол върху оръжията“. Загледа се в списъците, като се надяваше нещо да му просветне, но уви! Един от тези петнайсет души бе убиец и Марк разполагаше само с четири дни, за да го открие. Прибра книжата в куфарчето, което заключи в бюрото.
Отиде в кухнята и си направи сандвич. Погледна часовника си. Какво можеше да свърши днес? Елизабет бе дежурна в болницата. Взе телефона и набра номера й. Тя можеше да му отдели само минутка, тъй като в три часа имала операция.
