Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 39

Жена му бе починала преди пет години от множествена склероза. Бе се грижил за нея с искрена преданост повече от двадесет години.

Не се страхуваше от никого. Неговата честност и откровеност го бяха издигнали в очите на нацията над почти всички държавни служители. След периода на безпокойство, последвал смъртта на Хувър, Кели и Халт бяха възвърнали на Бюрото репутацията, на която то се бе радвало през тридесетте и четиридесетте години. Тайсън бе една от причините, накарали Марк с удоволствие да посвети пет години от живота си на ФБР.

От нерви Марк започна да си играе със средното копче на сакото — навик, който имат всички агенти на ФБР. По време на петнадесетседмичния курс в Куантико му бяха втълпили, че сакото му винаги трябва да бъде разкопчано, за да осигурява достъп до пистолета, който трябва да бъде на пояса, а не под мишницата. Марк се дразнеше, че телевизионните сериали за ФБР винаги объркваха това. Когато някой агент почувстваше опасност, започваше да си играе със средното копче, за да се увери, че сакото му е разкопчано. Марк изпитваше страх, страх от неизвестното, страх от Х. А. Л. Тайсън, страх, който леснодостъпният „Смит енд Уесън“ не можеше да излекува.

Безименния с бдителния поглед и тъмносиния блейзър се върна.

— Директорът ви очаква.

Марк стана, залитна, стегна се, отри ръце в панталоните, за да избърше потта от дланите си, и последва безличния младеж във външната стая, а оттам — в светая светих на директора. Тайсън го погледна, направи му знак да седне и изчака помощника си да излезе и да затвори вратата. Дори седнал, директорът бе внушителен, с голяма глава, която стоеше здраво върху масивни рамене. Гъстите вежди бяха с цвета на несресаната му, чуплива, кафява коса; тя бе толкова къдрава, че който не познаваше Тайсън, би я взел за перука. Едрите му ръце бяха прострени върху бюрото и го държаха, сякаш то можеше да му избяга. Изящното бюро в стил „Кралица Ана“ се губеше в хватката на директора. Бузите му бяха червени, но не от алкохол, а от добро здраве и от лошото време. На няколко крачки зад гърба на Марк седеше мъж — мустакат, гладко избръснат, безшумен — полицаят на полицая.

Директорът заговори:

— Андрюз, това е заместник-директорът Матю Роджърс. Информирах го за събитията, последвали смъртта на Казефикис. Ще придадем към разследването ти двама души. — Сивите очи на директора пронизваха Марк. — Андрюз, вчера изгубих двама от най-добрите си служители и нищо — повтарям, нищо — няма да ми попречи да открия виновника, дори ако това е самият президент. Разбираш ли?

— Да, сър — тихо отвърна Марк.

— Трябва да си разбрал от изявленията, които направихме за „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“ — обществеността е останала с впечатлението, че снощният инцидент е поредната автомобилна катастрофа. Нито един журналист не е свързал убийствата в „Уудро Уилсън“ със смъртта на нашите агенти. А и защо да го правят, след като в Америка на всеки двадесет и шест минути става по едно убийство?