Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 38

Погледът му се спря на паметната плоча на стената, според която в почти шейсетгодишната история на ФБР при изпълнение на служебния си дълг са загинали само тридесет и четири души и само веднъж се бе случвало в един ден да загинат двама агенти. „Този надпис вече остаря след вчерашния ден“, мрачно си помисли Марк. Очите му продължиха да оглеждат стената и се спряха върху огромна картина на Капитолия, окачена до също толкова голямо изображение на сградата на Върховния съд: правителството и законът — рамо до рамо. Отляво бяха портретите на петимата директори: Хувър, Грей, Ръкелсхауз, Кели и всяващият страх Х. А. Л. Тайсън, познат на всички с акронима Халт. Очевидно никой, освен секретарката му, мисис Макгрегър, не знаеше малкото му име. В Бюрото имаше една отдавнашна шега. Когато постъпиш, плащаш един долар и отиваш при мисис Макгрегър, която му е служила цели тридесет и седем години, и й казваш малкото име на директора. Ако познаеш, печелиш джакпота. В момента той наброяваше три хиляди петстотин и шестнадесет долара. Марк бе казал „Хектор“, мисис Макгрегър се бе изсмяла и джакпотът бе нараснал с един долар. Ако пожелаеш втори опит, даваш още един долар, но ако не познаеш, плащаш глоба от десет долара. Малцина бяха опитвали втори път и фондът нарастваше с пристигането на всяка нова жертва. На Марк му бе дошла блестящата според него идея да провери в архива за криминални отпечатъци от пръсти. Във ФБР досиетата с отпечатъци са разделени на три групи — военна, цивилна и криминална, и отпечатъците на всички агенти на ФБР се числят към последната. Това позволява да се проследи всеки агент, който стане престъпник, или да се елиминират отпечатъците на агента, оставени на местопрестъплението. Тези досиета се използват много рядко. Марк бе решил, че е много хитро да поиска картона на Тайсън. Донесе му го служител от отдела за отпечатъци. Гласеше: „Ръст: сто осемдесет и пет сантиметра; тегло: осемдесет и два килограма; коса: кафява; занятие: директор на ФБР; име: Тайсън, Х. А. Л.“. Никакво малко име. Когато прибираше картона в папката, служителят — още един безименен човек в син костюм — се бе усмихнал кисело и бе казал достатъчно високо, та Марк да чуе: „Поредният глупак, решил, че ще спечели лесно трите хиляди“.

Тайсън бе предложен от Кенеди и макар при последните двама президенти Бюрото да бе станало по-зависимо от политиката, кандидатурата на Тайсън бе одобрена от Конгреса без проблеми. Прилагането на закона бе в кръвта му. Прадядо му бил охрана на дилижанса между Сан Франциско и Сиатъл. Дядо му бил кмет и началник на полицията в Бостън — рядко срещана комбинация, а баща му — виден масачузетски адвокат. Това, че правнукът бе продължил семейната традиция и бе станал директор на Федералното бюро за разследване, не бе изненадало никого. Вицовете, които се разказваха за него, бяха безброй и Марк се питаше единствено, колко ли от тях са измислица.

Безспорно бе, че Тайсън бе отбелязал победния тъчдаун при последното си участие в мача между Харвард и Йейл, тъй като това бе документирано. Безспорен бе и фактът, че той бе единственият бял боксьор в американския отбор за олимпиадата в Лондон през 1948. Дали наистина бе отвърнал на президента Никсън, че би предпочел да стане слуга на дявола, отколкото да ръководи ФБР по време на неговия мандат, никой освен Ричард Никсън не можеше да каже, но това определено бе случка, която лагерът на Кенеди не се опитваше да потули.