Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 36
Джефри Арчър
— Скоро. Линкълнът не е вашият автомобил, а?
— Не е — отвърна Марк.
Десет минути, двадесет минути, видя покрива на втората кола — тъмносиня кола. Видя вратите й, един от прозорците бе отворен докрай. Видя я цялата. В нея имаше двама души. Видя номера. За втори път тази вечер му прилоша. Почти разплакан, той се върна при инспектора и му съобщи имената на двамата мъже в колата и се втурна към телефона от другата страна на шосето. Беше далеч. Докато набираше номера, погледна часовника си — почти един. Сънен глас каза:
— Да.
— Юлий — отвърна Марк.
Гласът каза:
— Кой е номерът ти?
Даде му го. След тридесет секунди телефонът иззвъня.
— Е, Андрюз. Един часът през нощта е.
— Зная, сър, но Стамс и Колвърт са мъртви.
Настъпи моментно объркване; сега вече гласът бе буден.
— Сигурен ли си?
— Да, сър.
Марк разказа подробно за катастрофата, опитвайки се да прикрие умората и вълнението в гласа си.
— Обади се веднага в Бюрото, Андрюз — каза Тайсън, — без да съобщаваш нито една от подробностите, които научих тази вечер. Уведоми ги за катастрофата — нищо повече. На сутринта измъкни колкото се може повече информация от полицията. Ще се срещнем в кабинета ми в седем и половина, а не в осем и половина. Влез през по-далечния вход; там ще те очаква един мъж. Ще те познае. Не закъснявай. Сега се прибери вкъщи и се опитай да поспиш. Не се свързвай с никого до утре. Не се тревожи, Андрюз. Двамата с теб знаем, а и аз ще накарам много агенти да извършат рутинните проверки, с които те бях натоварил.
Край на разговора. Марк се обади на Аспирина — ама че нощно дежурство му се бе паднало. Съобщи му за Стамс и Колвърт и затвори, преди Аспирина да започне да го разпитва. Върна се в колата и подкара бавно към дома си. Улиците бяха пусти и мъглата придаваше извънземен вид на всичко.
До входа на гаража видя Саймън, младия чернокож пазач, който харесваше Марк, а най-вече — мерцедеса му. Марк бе прахосал завещанието на леля си за колата веднага след като завърши колежа, но никога не бе съжалявал за приумицата си. Саймън знаеше, че Андрюз няма запазено място в гаража, и винаги му предлагаше да паркира колата вместо него — бе готов на всичко срещу възможността да покара великолепния сребрист „Мерцедес“ SLC 580. Марк обикновено разменяше няколко шеговити реплики със Саймън. Тази вечер му подаде ключовете, без дори да го погледне.
— Ще ми трябва в седем сутринта — каза той, като вече се отдалечаваше. — Божичко, трябва да си почина.
Марк чу Саймън да пали двигателя с едва доловим шум, преди вратата на асансьора да се затвори зад него. Влезе в апартамента си — три стаи, всичките празни. Заключи вратата, сложи резето — нещо, което не бе правил преди. Разходи се бавно из стаята, съблече се, хвърли мръсната риза в коша за пране. Изми се за трети път тази вечер и си легна с поглед, вперен в белия таван. Опита се да проумее събитията от изминалия ден; опита се да заспи. Така изминаха шест часа.
4 март 1983, петък
Марк не издържа повече и в седем часа стана, взе душ и си облече чиста риза и костюм. От прозореца на апартамента си погледна отвъд вашингтонския канал към Ийст Потомак парк. След няколко седмици черешовите дръвчета щяха да разцъфнат. След няколко седмици…
