Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 30

Тя опита на трети. Опита на четвърти. Нямаше право да използва кодовете за пети и шести. Марк погледна Аспирина. Дежурният офицер можеше да използва тези кодове.

— Случаят е спешен — кълна ти се, че е спешен.

Аспирина каза на Поли да опита на пети и на шести. Пети и шести са общонационални. Познати са с инициалите КГБ. Агентите на ФБР винаги се забавляваха, когато някой от кодовете за свръзка се наричаше КГБ. Но точно в този момент това не бе никак смешно. Не получиха отговор и по КГБ 5. Опитаха с КГБ 6 — пак нищо. А сега какво, мили боже, какво? Какво да прави? Аспирина го погледна въпросително, но всъщност не искаше да се забърква.

— Запомни, момче, П-С-3. Това е девизът ми — П-С-3.

— Като си пазиш задника, няма да ми помогнеш да открия мистър Стамс — каза Марк, който се мъчеше да запази спокойствие. — Няма значение, Аспирин, върни се при кръстословицата си.

Марк го заряза и отиде в мъжката тоалетна. Събра шепи под чешмата и си изплакна устата. Върна се в криминалния отдел, седна и започна да брои бавно до десет. Трябваше да реши какво да прави и да го направи, пък да става каквото ще. Вероятно със Стамс и Колвърт се бе случило нещо. Знаеше, че нещо се бе случило и с чернокожия пощальон, и с гърка. Може би трябваше да се свърже с директора, макар това да бе необичайна стъпка. Агент с неговия ранг, едва с двегодишна служба, не можеше да се обади на директора ей така. Във всеки случай трябваше да присъства на срещата, която Стамс бе уговорил за десет и половина. Десет и половина сутринта. Дотогава имаше много време. Повече от дванадесет часа, през които не знаеше какво да прави. Да пази тайната, която му бе наредено да не споделя с никого. Да крие информация, която да не разкрива на никой друг.

Телефонът иззвъня и той чу гласа на Поли. Помоли се това да бъде Стамс, но Бог не чу молитвите му.

— Хей, Марк, още ли си там? Обаждат се от отдел „Убийства“. Капитан Хоуган иска да говори с теб.

— Андрюз?

— Да, капитане.

— Какво можете да ми кажете?

Марк обясни, че Казефикис е бил нелегален имигрант, който със закъснение потърсил лекарска помощ за крака си, което бе истина, и че е бил ранен от някакъв маниак, който го шантажирал и заплашвал да съобщи на властите за незаконното му пребиваване в Щатите, което бе лъжа. Утре сутринта щял да му предостави подробен писмен доклад.

Детективът бе подозрителен.

— Да не криеш нещо, синко? Какво общо има ФБР с това? Имай късмет да разбера, че си скрил информация. Ще насадя задника ти на най-горещите въглени във Вашингтон.

Марк си спомни за инструкциите на Стамс относно секретността.

— Нищо не крия — повиши тон той; знаеше, че гласът му трепери и едва ли би могъл да звучи по-неубедително.

Детективът от отдел „Убийства“ измърмори нещо, зададе още няколко въпроса и затвори. Марк направи същото. Слушалката бе лепкава от пот, дрехите му бяха прилепнали по тялото. Позвъни отново на Норма Стамс; шефът не се беше прибрал. Позвъни и на Колвърт; никакъв отговор от ергенския апартамент. Обади се на Поли и я помоли отново да провери всички радиочестоти; нищо, освен бръмчене по първи канал. Накрая Марк остави телефона и каза на Аспирина, че си тръгва. Аспирина не му обърна внимание.