Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 25
Джефри Арчър
— Звучи екстра, шефе.
Двамата напуснаха кабинета. Стамс мислено отметна точките от плана си за вечерта.
— Бари, провери на излизане дали Аспирина е дежурен и му кажи, че днес няма да се връщам повече.
Колвърт се отби в криминалния отдел и предаде съобщението на Аспирина. Той решаваше кръстословица във „Вашингтон Стар“. Бе попълнил само три думи; явно го очакваше тежка нощ. Бари настигна Ник Стамс при синия форд.
— Да, шефе, работи здраво.
Спогледаха се; нощта нямаше да бъде лека. Бари седна зад волана, дръпна седалката назад и закопча колана. Насочиха се по Конститюшън авеню, минаха покрай Белия дом и продължиха към Източната магистрала и Мемориал бридж.
— Ако Казефикис наистина е попаднал на нещо, очаква ни адска седмица — каза Ник Стамс. — Сигурен ли е за датата на покушението?
— Когато при втория разпит измъквах подробностите, той повтори: Вашингтон, десети март.
— Хм, седем дни, не е много. Какво ли ще реши директорът?
— Ще предаде случая на Сикрет Сървис, ако от него въобще излезе нещо.
— Е, да сменим темата засега. Да си представим топлата мусака и да оставим утрешните грижи за утре.
Колата спря на светофара след Белия дом. Брадат, дългокос, мръсен младеж, който протестираше край резиденцията на президента, държеше голям плакат — „Внимание, краят наближава“. Стамс го погледна и кимна на Бари.
— Само това ни липсва тази вечер.
Минаха по магистралата под Вирджиния авеню и прекосиха Мемориал бридж. Черен линкълн ги задмина с над сто километра в час.
— Обзалагам се, че ченгетата ще го спипат — каза Стамс.
— Сигурно бърза за летище „Дълес“ — отвърна Бари.
Движението не бе натоварено, пиковият час отдавна бе отминал и когато завиха по „Джордж Вашингтон“, увеличиха скоростта. Шосето, което следваше извивките на Потомак покрай гористия бряг на Вирджиния, бе тъмно и с множество завои. Рефлексите на Бари бяха също толкова добри, колкото и на всеки друг агент, и Стамс, макар и по-възрастен, видя едновременно с него какво се случи. Отляво започна да ги изпреварва голям черен буик. Колвърт погледна към него и когато след миг отново се обърна напред, пътят му бе препречен от черен линкълн. Стори му се, че чува изстрел. Той завъртя волана, но не успя да избегне удара. Двете коли се сблъскаха, като неговата успя да повлече другата по скалистия склон и те паднаха с плясък в реката. Докато напразно се бореше да отвори вратата, Ник си мислеше, че потъването изглежда страшно бавно, но неизбежно.
Черният буик продължи по магистралата, сякаш нищо не се бе случило, минавайки покрай спряла кола с млада двойка — ужасени свидетели на инцидента. Те изскочиха от автомобила си и се втурнаха към края на склона. Не можеха да направят нищо друго, освен да наблюдават безпомощно как след няколко секунди синият форд и линкълнът изчезнаха от погледа им.
— Божичко, какво стана? — попита младият мъж.
— Не зная. Видях само двете коли да изхвърчат от магистралата. Какво ще правим, Джим?
— Веднага ще съобщим на полицията.
Мъжът и жената се втурнаха към колата си.
— Здрасти, Лиз.
От другата страна настъпи пауза.
