Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 18

— Може и да сме се виждали там. Завърших медицина през осемдесета.

— Ако се бяхме виждали, доктор Декстър, аз нямаше да го забравя.

— Когато вие двамата от Йейл свършите да си разказвате биографиите — прекъсна ги Бари Колвърт, — позволете на един възпитаник на Средния запад да си свърши работата.

„Да — помисли си Марк, — Бари заслужава един ден да стане директор“.

— Какво можете да ми кажете за него, доктор Декстър? — попита Колвърт.

— Боя се, че много малко — отвърна тя, като взе картона на Казефикис. — Постъпил е по собствено желание с огнестрелна рана в крака. Раната бе инфектирана и изглеждаше, сякаш е била оставена така в продължение на седмица. Жалко, че не е дошъл по-рано. Тази сутрин извадих куршума. Както знаете, мистър Колвърт, при пристигането на пациент с огнестрелна рана сме длъжни незабавно да уведомим полицията. Така че телефонирахме на момчетата от Вашингтонското управление.

— Това не са нашите хора — поправи я Марк.

— Съжалявам — извини се формално доктор Декстър. — За лекаря всички полицаи са еднакви.

— И за полицая всеки лекар е лекар, но вие също имате специалности — ортопеди, гинеколози, невролози — нали? Надявам се, не искате да кажете, че приличам на ченге от вашингтонската полиция.

Доктор Декстър не се остави да бъде подмамена да му направи комплимент. Отвори кафявата папка.

— Единственото, което знаем за него, е името му, Ангело Казефикис, и че е грък по рождение. Никога преди това не е идвал в тази болница. Заяви, че е на тридесет и осем години. Боя се, че това е всичко.

— Добре, не е повече от обичайното. Благодаря, доктор Декстър — каза Колвърт. — Може ли да го видим?

— Разбира се. Моля, последвайте ме.

Елизабет Декстър се обърна и ги поведе по коридора.

Двамата агенти я последваха; Бари търсеше врата номер 4308, а Марк гледаше краката й. Когато пристигнаха, надникнаха през малък прозорец и видяха в стаята двама мъже — Ангело Казефикис и усмихнат негър, загледан в телевизор, който не издаваше звук.

Колвърт се обърна към лекарката.

— Може ли да разговаряме насаме, доктор Декстър?

— Защо?

— Нямаме представа какво ще ни каже, а е възможно и самият той да не желае да бъде подслушван.

— Добре, не се притеснявайте — отвърна доктор Декстър и се засмя. — Съседът на Казефикис, Бенджамин Рейнолдс, пощальон по професия, е напълно глух и преди операцията идната седмица не би могъл да чуе дори рога на архангел Гавраил в деня на Страшния съд, да не говорим за държавна тайна.

Колвърт се усмихна за първи път.

— Да, на такъв свидетел не би могло да се разчита.

Лекарката въведе Колвърт и Андрюз в стаята, завъртя се на пети и ги остави. „До скоро, красива госпожице“, обеща си Марк. Колвърт гледаше подозрително Бенджамин Рейнолдс, но чернокожият пощальон му отвърна с широка, щастлива усмивка, махна му с ръка и продължи да гледа безмълвния телевизор. Въпреки това Бари Колвърт седна така, че да скрие Казефикис от негъра, в случай че глухият може да чете по устните.

— Мистър Казефикис?

— Да.

Казефикис бе невзрачен, болнав на вид, среден на ръст, с голям нос, гъсти вежди и угрижено изражение на лицето. Ръцете му изглеждаха много големи на фона на белите чаршафи, а вените изпъкваха ясно. Лицето му бе потъмняло от неколкодневна брада. Косата му бе гъста, черна и разрошена. Единият му крак бе превързан и положен върху чаршафите. Погледът му нервно скачаше от Бари на Марк и обратно.