Читать «Внимавай в картинката» онлайн - страница 34

— Ако сме се оженили, няма как да не съм ти разказала нещо за живота си. Опресни паметта ми.

— Бих могъл. — Той удължи паузата като се надвеси над нея и си пое дълбоко въздух над главата й. — Но няма да го направя.

— И защо? — Тя също вдиша и познатото му ухание задейства верижна реакция от копнеж, страст и предпазливост. Защото разпозна аромата му, бе спала в прегръдката му и се бе изпълнила с живот.

Това беше мъж, от когото трябваше да се пази.

— Страдаш от амнезия. Най-добре ще е да откриеш истината сама.

По дяволите, биваше си го! Не можеше да го хване, колкото и да се мъчеше.

— Май амнезията ми се разширява. Не си спомням да съм закусвала тази сутрин.

— Гладна ли си? — Говореше близо до ухото й, толкова близо, че още малко и думите му щяха да се превърнат в целувка.

— Умирам от глад. — Тя избута главата му.

— Можеше да си поръчаш закуска в стаята. — Той допря ръката си към долната част на гръбнака й и я поведе надолу по коридора. — Все пак знаеш къде е телефона.

Тя се напрегна вътрешно в очакване да го чуе да рецитира части от разговора й с Джудит.

Не го направи. Коментарът му увисна във въздуха. Вместо това той каза:

— Хайде, ще ти покажа къде е кухнята. Ще помолим да ти дадат нещичко.

— Не знаех, че вече имате румсървис. — Докато вървяха, тя се притисна в него. Не знаеше защо. Просто имаше чувството, че той може да й е опора — във всяка ситуация.

Боеше се, че ако този фарс се проточеше прекалено дълго, щеше да започне да вярва в него и в глупавата му история за брака им.

— Работниците в хотела трябва да се хранят — каза той, — а готвачите и сервитьорите трябва да се упражняват. Официалното откриване на „Тайната градина“ е след три седмици. Така че, да. Имаме румсървис. — Двамата завиха по коридора и се озоваха пред асансьор. Той натисна копчето за надолу.

— Качих се до тук с асансьор, но когато се обърнах, той беше изчезнал. — Огледа се. — А този изобщо не ми се вижда познат. Мислиш ли, че се шляе, когато никой не гледа?

— Има два асансьора. Ти се качи с другия.

— Аха. — Ясно. Беше я наблюдавал.

— Трябва да имам карта — каза тя.

Той й показа един говорител, инсталиран в стената.

— Забеляза ли ги?

— Да. За музика са, нали?

Не й се присмя. Поне това трябваше да му се признае.

— Това са вътрешни телефони. Виждаш ли този бутон? Когато се изгубиш, натисни го. Някой ще те упъти или пък, ако си наистина объркана, ще дойде да те вземе.

Тя се изчерви. Нямаше как да го предотврати. Бе виждала вътрешни телефони в университета, но не й бе хрумвало колко полезни могат да са в такава огромна къща.

— Сигурно ме мислиш за много задръстена.

Той я покани в асансьора.

— Мисля, че си възхитителна.

— Все пак бих искала карта. — Защото не искаше всички да знаят къде рови.

Е… като изключим Девлин. И хората от охраната. И всеки, който следи мониторите.

— Ще имаш каквото поискаш. — Усмихна й се палаво и тя бе сигурна, че това не е изражение, което често се появява върху лицето му. — С изключение на…

— С изключение на какво?

— С изключение на самостоятелно легло за нощта.