Читать «Внимавай в картинката» онлайн - страница 32

Докладът беше кратък и убедителен. На четиригодишна възраст, придружавана от доведения си баща, Бьорн Кели, Шарън Бенджамин загива в автомобилна катастрофа в Ирландия. Изабел Бенджамин няма други деца.

„Глупости, написа в отговор Девлин. Ровете по-надълбоко.“

Осем

Медоу се нуждаеше от схема на етажното разпределение. Бе излязла от стаята с идеята, че ще огледа хотела, ще си върне ключа за къщата, мушнат между възглавниците на дивана, ще разгледа картините и ще намери онази, за която бе дошла.

Хей, тя вярваше в силата на позитивното мислене.

Пък и този път си бе подготвила лъжа — ако я хванеха, щеше да заяви, че се е изгубила.

Но беше очарована от обновленията, които бяха превърнали имението Уолдемър Хауз в хотел, наречен „Тайната градина“. Внушителната стара къща, която баба й беше описала с такива подробности, беше напълно променена.

Бяха издигнати стени, за да се създадат стаи, които не е имало преди. Дългите коридори напомняха заешки лабиринти, водещи до затворени и заключени врати, и из тях не забеляза нито едно прозорче. На третия етаж се натъкна на дузина камериерки, някои бутаха колички с чисти чаршафи, други чистеха с прахосмукачки и оправяха леглата. Един мъж инсталираше машина за Кока-Кола до машина за лед.

Тя ги поздрави.

Отвърнаха й.

Хрумна й да ги попита дали не са виждали картината, но веднага след поздрава те се върнаха към работата си, с което й подсказаха, че са заети.

А и да разпитва за картината не беше добра идея; ако Девлин я следеше, както се бе заканил, щеше да види с кого е разговаряла и може би по-късно щеше и той да поговори с него.

Затова продължи с разходката си, оглеждайки произведенията по стените, които бяха напълно посредствени — импресионистични пейзажи, редуващи се с типични семейни портрети от късния XIX и ранния XX век, рисувани от отдавна забравени художници. Хвърли по един бърз поглед на пейзажите, но проучи по-внимателно портретите в търсене на позната черта, усмивка, поза. Изкачи се по величествените стълбища, слезе надолу с модерните асансьори, но не намери търсеното.

Сега лъжата й се бе превърнала в истина. Беше се изгубила, а коридорите бяха зловещо пусти.

Може би не й беше нужен план на имението. А по-скоро компас.

Реши да слезе на долния етаж — веднага щом открие стълбище или асансьор — с надеждата да намери кухнята, където със сигурност някой готвеше. Поне така се надяваше. Беше изгладняла.

Отнякъде долетяха гласове — зад ъгъла — и тя ускори крачка.

— Как е успяла бурята да отнесе дървото? — Беше гласът на Девлин.

— Било е изгнило до корен, сър. — Тя разпозна гласа на човека, който отговори. Беше Сам, мъжът, който предишната вечер искаше да се обади в полицията.

— Сигурно е било любимото дърво на стария Брадли. Добре, нека го изнесат оттук още днес, заедно с другото, удареното от гръм.

— Не знам дали работникът ще може да дойде днес.

— Тогава намери някой, който ще може.

Тя спря. Девлин звучеше по различен начин от преди. Груб, неотстъпчив, непризнаващ оправдания.

— Искам проклетото дърво вън от тук, дънерът да бъде изкоренен, а теренът оправен и засаден наново преди откриването. — Всъщност, тонът на гласа и думите му й напомниха за снощи, за момента, преди да обяви, че тя му е съпруга и за първото й впечатление, че е студен, безмилостен и нечувствителен.