Читать «Бедствие на високи токчета» онлайн - страница 66

Ноно й подаде виното и тя видя ръката му. По кожата имаше белези, пръстите бяха вдървени, сякаш не можеха да се свиват. Злополука? Заради това ли се беше пенсионирал?

Ноно я изчака да отпие.

— Харесва ли ви?

— Великолепно е. — Руйно вино, което я сгря и остави в устата й после вкус на боровинки. По-добре да не се напива, защото умората ще я повали на този изтърбушен стар диван. Подобно на Роберто, топлината и уюта, които излъчваше домът на nonno, вече я бяха отпуснали.

— Заповядайте бисквитка. — Ноно й подаде чиния.

Бренди загриза една бисквитка. Съвършенство. Ваниловото ухание и бадемовият вкус на ронливо маслено тесто изпълниха главата й, опияниха я с богатство на аромати — идеше й да грабне целия поднос и да види сметката на всички бисквити.

— Това е най-божественото нещо, което съм опитвала. Кой ги е приготвил?

— Аз. Пенсиониран съм, жена ми почина, затова все гледам да съм зает. — Очевидно доволен, Ноно подаде една чаша на Роберто, взе своята и се настани на фотьойла пред телевизора. Там се изтегна, подпря петите на износените си ботуши на една табуретка и им се ухили.

— Моето момче. То ще се оправи с бизнеса. Развива се добре и има сръчни пръсти. — Той размърда пръстите на здравата си ръка и й се усмихна хитро. — Това знаете ли го?

Бренди се изчерви.

— Ноно. — Роберто изгледа укорително дядо си.

Ноно невъзмутимо продължи да им се хили.

— Роберто е прекалено висок и едър, за да се превърне в наистина велик крадец на бижута. Един професионалист трябва да умее да се скрие на много малка площ, да се промъква незабелязано в спалните. Но майка му не ме послуша, когато се влюби, да-а.

— Графът също ли е висок? — Бренди се обърна и насмешливо погледна Роберто.

Той седеше абсолютно неподвижно, фиксирал леден поглед върху своя дядо с ярост, която сякаш изсмукваше въздуха от стаята.

Ноно отметна ръка, все едно парираше удар.

— Роберто, честна дума, не знаех!

Роберто не спираше да го гледа яростно.

— Честна дума. Ти си любимият ми внук. Щях да ти кажа, ако знаех.

Роберто кимна рязко.

— Добре. Вярвам ти.

Какво се беше случило? Какво толкова беше казала? По-скоро… какво беше казал Ноно?

Пред очите й Роберто отново стана кротък като агънце.

— Днес се натъкнахме на клана Фосера. Мосимо ти изпраща поздрави.

— Да гори в ада дано. — Той вдигна чаша към внука си, който отговори на поздрава. Навеждайки се напред с напрежение, което учуди Бренди, Ноно запита: — Видя ли пръстена?

— Носи го на кутрето си.

— Дръзва. — Ноно присви устни.

Бренди си спомни пръстена на Мосимо — малък, стар, от масивно злато, обаче цветът на изумруда беше фантастичен. Очевидно той беше обект на някакво съперничество и Бренди усети, че е притисната между чука и наковалнята. Благодарение на родителите си добре познаваше това усещане.

— Той най-безсрамно ми се похвали с пръстена. — Роберто се усмихна неприятно. — Намекнах му за в бъдеще да бъде по-внимателен.

— А ти откъде си се научил да правиш това? Имам предвид номера с китката.

— Графът е голям богаташ. Занаятът на дядо ми е бил краденето на бижута. — Роберто отпи от чашата си. — Като бях малък, ми се видя добра идея да усвоя елементарна самозащита.